— Способна си на това?
— Очевидно. Просто се получи.
— Леле.
— Не, имам предвид, че той е бесен.
Нийл замълча и ме погледна изумен.
— Какво?
— Той е малко ядосан — поясних и свих леко уста.
Нийл раздвижи челюст, сякаш се чудеше какво да каже.
— Чарли — поде той, след като очевидно беше решил, — виждал съм Рейес ядосан, спомняш ли си? Беше впечатляващо.
— Знам и съжалявам. На практика щеше да се самоубие. Не знаех какво друго да направя.
— Значи го вбесяваш, а после го пращаш обратно в затвора? — попита той с дрезгав шепот.
Свих се. Казано така, звучеше ужасно.
— Май да.
— Леле, Чарли.
— Какво е надробила пък сега?
И двамата вдигнахме глави. Оуен Вон, онзи, който се опита да ме осакати в училище, стоеше надвесен над нас в черната си полицейска униформа. С лъскавата си значка и всичко останало.
— Вон — поздрави Нийл доста хладно.
Оуен потупа значката си.
— Полицай Вон — поправи го той. — Трябва да разбера какво се е случило в онова мазе.
О, в името на Дракона на Пит.
— Дадох показанията си на детектив Дейвидсън — отсякох и го погледнах предизвикателно.
— Да не би да имаш предвид чичо Боб?
— Точно така.
Оуен огледа коридора в двете посоки, после се наведе към мен.
— Искаш ли да знаеш какво мисля за теб?
— Хм, това да не е въпрос с уловка?
— Няма значение — каза той и се изправи. — Ще запазя мнението си за по-подходящ момент. — Ухили се самодоволно в предвкусване на бъдещата си победа над мен. — Например за деня, в който ще те тикна в затвора.
Когато той се измете, Нийл попита:
— Сериозно, какво си му направила, по дяволите?
— Ти му беше приятел — разперих ръце, — ти ми кажи.
Нийл поседя известно време; после се появи Куки и донесе храна и чисти дрехи. Тя се опита да ме заведе вкъщи, но не можех да си тръгна, преди да разбера нещо за състоянието на Рейес. Татко дойде и си отиде. Джема дойде и си отиде. Най-сетне лекарят излезе, очите му изглеждаха уморени. Рейес беше в интензивното, но беше сравнително добре предвид обстоятелствата. И все пак не можех да си тръгна. Ейнджъл се появи привечер и остана с мен през цялата нощ. Седна на пода до главата ми, докато лежах, благодарна за малката тапицирана пейка, и спях, доколкото можеше да се спи на малка тапицирана пейка.
Чичо Боб се върна рано на следващата сутрин, леко притеснен.
— Защо не си се прибрала вкъщи?
— Ей тъй. — Разтърках очите си, след това гърба си, и погледнах към Ейнджъл. — Цяла нощ ли беше тук, миличък?
— Естествено — отвърна той. — Онзи там те наблюдаваше през цялата нощ.
— Кой, онзи мъж ли? — попитах и посочих човека, който спеше срещу мен. — Аз мисля, че просто спи с отворени очи.
— О! Изобщо не е така.
— Ясно. Какво става? — попитах Чибо.
— Отиваме в Руис. Получихме разрешение за ексхумиране на тялото на господин Сол Ромеро.
— Ами добре. Кой е Сол Ромеро?
— Човекът, под когото се предполага, че е погребана Хана Инсинга.
— А, да. Сетих се.
— Значи идваш?
Свих леко рамене.
— Май да. Така или иначе няма да ми разрешат да видя Рейес.
— Тогава защо остана тук цяла нощ, по дяволите?
Отново свих рамене.
— От тъпотия. Трябва да си взема един душ.
— Хайде. Ще те придружа. Така или иначе трябва да вземем Куки и да се видим с местния шериф.
Спряхме на гробището в Руис точно зад Мими и Уорън Джейкъбс. Кайл Кирш вече беше там с баща си. По зачервените им очи си личеше, че никой от тях не се е наспал. Майката на Кайл беше арестувана в Минесота и се очакваше да я транспортират обратно в Ню Мексико. За съжаление и Хай Инсинга беше там, а лицето й олицетворяваше истинска агония. Сърцето ме заболя за нея.
— Този е — каза Мими на шерифа на окръг Мора и посочи към гроба на господин Ромеро. — Вторият отляво.
Два часа по-късно екип от отдел „Съдебна медицина“ в Албукърки изваждаше двайсетгодишните останки на Хана Инсинга. Мъката, изписана по лицето на майка й, беше непоносима. Благодарна, че има приятели около нея, аз се върнах в колата на Чибо и наблюдавах как Хай Инсинга се приближава до треперещата и хлипаща Мими, притеснена как ще се развие срещата. Последва много дълга прегръдка.