Това вече е повече от откачено.
Стоях под душа, водата беше толкова гореща, колкото можех да понеса и въпреки това всеки сантиметър от кожата ми беше настръхнал. Това се случваше, когато мъртви хора се къпеха с мен. Погледнах към невиждащите очи на мъртвия бездомник от багажника на Куки. Косата му стигаше до раменете, мръснокафява на цвят, имаше проскубана брада и лешниковозелени очи. Бях като магнит за този тип хора.
Дъхът ми замъгли въздуха и парата отскочи от стените на душ-кабината. Устоях на порива да отправя поглед към небесата и да вдигна бавно ръце, докато парата ни обгръщаше на талази, по̀ щеше да е страхотно да се престоря на богиня на океана. Можех да включа и оперна музика за по-голям ефект.
— Често ли идваш тук? — попитах вместо това, като забавлявах единствено себе си. Така че определено си струваше.
Той не отговори и пробвах рефлексите му, като го ръчнах с показалец в гърдите. Върхът на пръста ми се допря до дрипавото му палто, истинско като стените на душ-кабината около нас, а в същото време водата, която капеше от пръста ми, минаваше през него и падаше на пода. Сръчкването не предизвика реакция. Невиждащите му очи гледаха право към мен. Което беше странно. Изглеждаше съвсем на себе си, докато лежеше свит в багажника на Куки.
Неохотно наклоних глава назад, за да изплакна балсама от косата си и се опитвах да държа очите си отворени, да го гледам как ме гледа. Нещо такова.
— Имал ли си такива дни, дето започват като лудница на пълни обороти и оттам нататък темпото непрекъснато се засилва?
Тъй като очевидно беше от типа побъркани мълчаливци, той не отговори. Чудех се откога е мъртъв. Може би бродеше по Земята толкова отдавна, че беше изгубил разсъдъка си. Видях това в един филм. Разбира се, ако наистина е бил бездомник, когато е умрял, душевното заболяване може би беше изиграло съществена роля в живота му.
Точно когато спрях водата, той вдигна поглед. Аз също. Най-вече защото той го направи.
— Какво има, пич?
Когато отново се обърнах към него, вече го нямаше. Просто изчезна, както е присъщо на мъртъвците. Без довиждане. Без пожелание да се срещнем в отвъдното. Просто изчезна.
— Дерзай, момче.
Надявах се да си остане изчезнал. Шантави мъртъвци.
Протегнах се зад завесата за хавлия и видях алени капки да се стичат по ръката ми. На тавана ми имаше тъмночервен кръг, разширяващ се като кърваво петно от някой, който още кърви. Преди да успея да кажа „По дяв…“, някой пропадна оттам. Някой доста едър. И тежък. И се приземи кажи-речи върху мен.
Срутихме се на пода на душ-кабината в купчина от тела и крайници. За беда се оказах притисната под човек, твърд като стомана, но веднага усетих нещо познато. Разпознах топлината му като подпис, като пратеник, възвестяващ появяването му. Опитвах се да се измъкна изпод едно от най-могъщите създания във вселената, Рейес Фароу, и осъзнах, че съм покрита с кръв от глава до пети. С неговата кръв.
— Рейес! — извиках разтревожена. Той беше в безсъзнание, облечен в напоени с кръв джинси и тениска. — Рейес — промълвих и обхванах главата му. Тъмната му коса беше мокра. Огромни резки минаваха през лицето и врата му, сякаш някой го бе драл, но повече кръв течеше от раните, дълбоки и смъртоносни, на гърдите, гърба и ръцете му. Беше се бранил, но от какво?
Сърцето ми заби лудо в гърдите.
— Рейес, моля те — продумах. Погалих лицето му и миглите му, сега тъмночервени, напоени с кръв, потрепнаха. В миг той се обърна срещу мен. Изръмжа, черната му мантия се материализира около него, около нас, после той протегна ръка и стисна гърлото ми. След миг бях хвърлена към стената на душа, а пред лицето ми блестеше острието на бръснач.
— Рейес — едва промълвих, губейки съзнание, хватката около шията ми беше точна и прецизна. Вече не виждах лицето му, а само черните гънки на мантията му, която криеше самоличността му дори от мен. Светът се замъгли, после се завъртя. Борех се с хватката му, здрава като метална скоба и колкото и да ми се щеше да вярвам, че се боря умело, усетих как крайниците ми моментално омекнаха, неспособни да издържат собственото ми тегло.
Усетих го да се притиска към мен и настъпи пълно затъмнение. Чух го да говори, гласът му ме обгръщаше като дим.
— Пази се от раненото животно.
В следващия миг вече го нямаше, гравитацията си каза своето и аз отново рухнах на пода на душ-кабината, този път по лице и някъде в дълбините на съзнанието си усетих увереност, че лошо ми се пише.