В деня, в който се родих, се случи нещо извънредно странно. Тъмна фигура ме чакаше точно пред утробата на майка ми. Носеше наметало с качулка. Вееше се около него, изпълвайки родилната зала с издигащи се черни вълни като пушек при лек вятър. Въпреки че не виждах лицето му, знаех че гледа как лекарят прерязва пъпната връв. Въпреки че не почувствах пръстите му, знаех че ме докосва, докато сестрите ме почистваха. Въпреки че не чувах гласа му, знаех че прошепва името ми, гласът му беше плътен и дрезгав.
Той беше толкова могъщ. Самото му присъствие ме правеше слаба, пречеше на въздуха да достига до дробовете ми и аз се страхувах от него. Докато растях, осъзнах, че се боя единствено от него. Никога не съм имала нормалните детски страхове, което вероятно беше добре предвид тълпите от покойници около мен. Но от него се страхувах. И все пак той ми се явяваше само в случай на смъртна опасност. Беше ме спасявал неведнъж. Защо тогава се страхувах? Защо в юношеството си го бях нарекла Големия Злодей, макар той да изглеждаше всичко друго, но не и това?
Може би заради мощта, излъчваща се от него, която сякаш поглъщаше част от мен, щом той бе наблизо.
Пренесох се петнайсет години по-късно, в мразовитата нощ на улиците на Албукърки, първия път, когато видях Рейес Фароу. С по-голямата ми сестра Джема събирахме материал за училищен проект в доста лош квартал на града, когато през прозореца на малък апартамент забелязахме, че нещо се случва. С ужас осъзнахме, че мъж пребиваше тийнейджър. Единствената ми мисъл в този момент беше, че трябва да го спася. Да намеря начин. Какъвто и да е. В отчаянието си хвърлих тухла по прозореца. Свърши работа. Той престана да удря момчето. За нещастие ни подгони. Шмугнахме се в тъмна уличка и търсехме отвор в оградата, когато разбрахме, че и момчето се е измъкнало. Видяхме го превит на две зад сградата.
Върнахме се. По лицето му се стичаше кръв, капеше от невероятната му уста. Разбрахме, че се казва Рейес и се опитахме да помогнем, но той отказа, дори стигна по-далече, като ни заплаши, че ще пострадаме, ако не си тръгнем. Това беше първият ми урок за безумната логика на мъжете. Но заради този случай не бях особено изненадана, когато след повече от десет години открих, че Рейес е прекарал последното десетилетие в затвора за убийството на същия мъж.
Това беше само част от нещата, които разбрах наскоро за него, както и това, че Рейес и Големият Злодей — тъмното създание, което ме следваше и ме пазеше още от раждането ми, са едно и също същество. Той беше спасявал живота ми неведнъж. Беше ме наблюдавал от сенките, самият той сянка, и ме беше защитавал от разстояние. Същият, от когото най-много се страхувах, докато растях. Единственото, от което се страхувах.
Беше вцепеняващо да осъзная, че мъглявото същество от детството ми е мъж от плът и кръв. Той можеше да се отделя от тялото си и да се движи в пространството и времето като безтелесно присъствие, способно да се дематериализира само за миг. Можеше да прекъсне гръбначния мозък на човек, преди да е успял да мигне. Можеше да разтопи айсберг с погледа под тъмните си мигли.
И въпреки това всяко откритие извикваше още повече въпроси. Едва преди седмица открих откъде произлизат свръхестествените му сили. Надникнах в неговия свят, докато прокарваше пръсти по ръката ми, докато устата му възпламеняваше кожата ми, когато потъна в мен и едновременно с изблика на оргазъм разкри миналото си и дръпна завесата пред погледа ми. Наблюдавах сътворението на вселената да се разгръща пред очите ми, докато баща му — истинският му баща, най-красивият ангел, съществувал някога — бе изхвърлен от райските селения. Луцифер бе дал отпор с огромната си армия и насред целия този хаос бе роден Рейес. Изкован от горещината на супернова, той бързо се издигна във военната йерархия и стана почитан водач. Превъзхождан единствено от баща си, той командваше милиони войници, генерал сред крадци, по-красив дори от баща си, с ключа от портите на ада издълбан върху тялото му.
Но гордостта на баща му не се укротяваше. Той искаше рая. Искаше пълен контрол над всяко живо същество във вселената. Искаше трона на Бог.
Рейес следваше всяка негова заповед, чакаше и търсеше портал, така че да се роди на Земята, директен път към рая, изход от ада. Следотърсач с безукорни умения, той издейства пътя си през дверите на подземния свят и откри порталите в най-далечните кътчета на вселената, хиляди светлини, идентични по форма. Хиляди жътвари на души, надяващи се на привилегията да служат на Земята.
Ала Рейес търсеше напрегнато и видя една от чисто злато, дъщеря на слънцето, лъскава и искряща. Мен. Аз се обърнах, зърнах го и се усмихнах. И Рейес бе изгубен.