Той не се подчини на желанието на баща си да се върне в ада със сведения за нашето местоположение, чака векове, за да бъда изпратена, и самият той се роди на Земята, като се отказа от цялото си познание заради мен. Защото в деня, в който се бе родил като човек, беше забравил кой е бил, какво е бил. И най-важното, на какво е способен. Отказа се от всичко, за да бъде с мен, но жесток каприз на съдбата го бе изпратил в ръцете на чудовище и Рейес бе израснал, контролиран изцяло от хищник от най-лошия вид. Бавно бе започнал да си спомня миналото си. Кой е. Какво е. Но в този момент вече бе изпратен в затвора за убийството на мъжа, който го беше отгледал.
Свестих се рязко на пода на душ-кабината и бързо се надигнах. Поради естеството на твърдата хлъзгава повърхност, а именно твърда и хлъзгава, паднах също толкова бързо и дланите ми се озоваха под мен. Ударих се силно. Затова вторият ми опит не беше толкова бърз, оглеждах се за Рейес и се заричах да си купя от онези лепенки срещу подхлъзване.
Нямаше кръв. Нито следи от борба. Нямаше го и Рейес. Какво се беше случило с него? Защо беше така осакатен? Пропъдих образа му от съзнанието си. Най-вече защото ми прилошаваше в мига, в който се появеше. Завиваше ми се свят.
Тогава си спомних какво ми каза той: „Пази се от раненото животно“. Само дето го бе изрекъл на арамейски — един от хилядите езици, които знаех от самото си раждане. Гласът му беше тих, наподобяващ изпълнено с болка ръмжене. Трябваше да го открия.
Облякох набързо джинси и пуловер, обух ботуши и прибрах косата си в конска опашка. Имах толкова много въпроси. Толкова много тревоги. Последния месец Рейес прекара в кома. Беше прострелян от надзирател в затвора, отправил предупредителни изстрели близо до скупчили се затворници, които изглеждали, сякаш се готвят за бунт. В деня, когато щяха да бъдат изключени животоподдържащите му системи, Рейес като по чудо се беше събудил и най-безгрижно бе напуснал клиниката в Санта Фе. Това беше преди седмица и оттогава никой не беше го виждал или чувал. Дори и аз. Не и до днес.
Беше ли още жив? Какво го беше нападнало? Какво би могло да е? Та той беше син на Сатаната, да му се не види. Кой би се забъркал с него? Можех да проверя тук-там, но в момента, в който излизах от апартамента си, стационарният телефон зазвъня.
— Казвай бързо — рекох, когато вдигнах.
— Добре. Двама мъже от ФБР са тук — изрече Куки. Бързо.
Мамка му.
— Мъже в черно са в офиса?
— Ами да, всъщност са по-скоро в синьо.
Мамка му на квадрат. Нямах никакво време за мъже. В какъвто и да е цвят.
— Добре, два въпроса. Ядосани ли са? Готини ли са?
След дълга, дълга пауза, Куки проговори:
— За първото — не. За второто — не коментирам засега. И трето: на високоговорител си.
След още една дълга, дълга пауза, отвърнах:
— Ясно тогава. Идвам след секунда.
Преди да го направя сама, дълга ръка се пресегна през рамото ми и прекъсна връзката. Рейес стоеше зад мен. Топлината, която винаги се излъчваше от тялото му, се просмука през дрехите ми и ме сгря. Той се приближи и притисна тялото си в гърба ми. От допира му изпитах приток на адреналин, а когато наведе глава и дъхът му мина по бузата ми, коленете ми съвсем омекнаха.
— Браво, Дъч — промълви той с глас като милувка.
Чувство на наслада пропълзя по гръбнака ми и се спусна до корема. Рейес ме наричаше Дъч от деня на раждането ми и още не бях разбрала защо. Той беше като пустинята, чист и прекрасен, жесток и непрощаващ, с обещание за съкровище зад всяка дюна, за бистра вода, скрита под самата повърхност.
Извъртях се с лице към него. Той не пожела да отстъпи и на милиметър, така че трябваше да отдръпна глава, за да го огледам, да попия образа му в себе си. Тъмната му коса се къдреше леко над ушите и бе надвиснала над челото, малко разбъркана. Миглите му — толкова гъсти, та винаги изглеждаше сякаш току-що се събужда — засенчваха ясните кафяви очи. И все пак в тях личеше палав блясък. Погледът му ме обходи, забави се, когато стигна до устата ми и потъна в долината между Опасност и Уил Робинсън. После се вдигна, срещна моя и в този момент разбрах истинското значение на съвършенството.
— Изглеждаш по-добре — подхвърлих безгрижно. Дълбоките рани, които изглеждаха толкова опасни, бяха напълно изчезнали. Главата ми се замая от смесицата на облекчение и загриженост.