— Тогава ми кажи къде е физическото ти тяло и можем… не знам, да те скрием.
Той поклати унило глава.
— Боя се, че не мога да го направя.
Веждите ми се смръщиха.
— Как така да не можеш? Рейес, къде си?
Невесела усмивка изкриви крайчеца на устата му.
— На сигурно място.
— Защитен си от демоните? — попитах, изпълнена с надежда.
— Не, ти си защитена от демоните.
Той отново устреми устни към шията ми, но аз се дръпнах.
— Значи те знаят къде си? Опитват се да те убият?
Неговите теории ми звучаха като най-ужасния ми кошмар.
Ранена и беззащитна някъде, където безумец се опитва да ме убие. Досега не ми бе хрумвало, че виновникът може да е с демоничен произход, но с новата информация бих могла да ъпдейтна кошмара си относно присъствието на злото. Прекрасно.
С шумна въздишка той отстъпи назад и се отпусна върху стола зад компютъра ми, като качи крака върху бюрото и ги кръстоса при глезените.
— Наистина ли искаш да водим този разговор? Може би нямам много време.
Сърцето ми заблъска в гърдите. Зачудих се колко ли време има. Колко време имахме ние. Нямах маса и столове, но разполагах с барплот и две високи табуретки. Седнах на едната и се обърнах към него.
— Защо не искаш да ми кажеш къде си?
— По много различни причини. — Очите му се плъзнаха по мен и сякаш спуснаха огнен воал. Беше способен да разпали най-съкровените ми желания само с един поглед. В този момент се зарекох повече да не чета любовни романи на светлина от свещ.
— Ще ми кажеш ли причините или да отгатвам?
— Ще ти кажа, защото не мога да остана цял ден.
— Е, поне стигнахме донякъде.
— Първата е, защото това е капан, Дъч. Устроен само и единствено за теб. Защо иначе мислиш, че не са ме убили още? Искат да ме търсиш, да ме намериш. Помни, докато ти не ги виждаш и те не те виждат.
Беше го споменал и преди, но беше трудно за осмисляне. Да не говорим колко беше обезпокоително.
— Ами ако ги видя? — попитах.
Той отново ме изпи с поглед.
— Да кажем просто, че е трудно да останеш незабелязана.
— Ами значи ще действаме инкогнито. Като „Тюлените“ от флота или като частите за бързо реагиране.
— Не става така.
— Това не ме устройва. — Свих ръце в юмруци. — Трябва да опитаме. Не можем просто да ги оставим да те убият.
— Не си чула втората причина.
Това прозвуча злокобно.
— Добре, тогава ми я кажи. — Скръстих ръце и зачаках.
— Няма да ти хареса.
— Голямо момиче съм — рекох и вирнах брадичка. — Ще го понеса.
— Добре тогава. Ще оставя физическото си тяло да умре.
Всеки мускул в тялото ми застина.
— Не ми трябва кой знае колко — продължи той и безстрастно сви рамене. — Само ме бави, а и както видя, прави ме уязвим срещу нападения.
— Но в онази стая, когато се събуди от комата, ти изчезна. Дематериализира човешкото си тяло.
— Дъч — каза той и ми хвърли укорен поглед изпод тъмните си мигли, — дори аз не мога да направя това.
— Тогава как изчезна? Видях записа.
— Мога да въздействам на електронни устройства, когато поискам. И ти можеш, ако се концентрираш.
А аз пък да не знам.
— Помислих си, че…
— Сбъркала си — отсече той с тон, нетърпящ възражение. Ставаше сприхав, когато страдаше.
— Хубаво, сбъркала съм. Свръхестествените създания не вървят в комплект с наръчник за употреба.
— Точно така.
— Но това не е причина да оставиш материалното си тяло да умре. Какво ще стане с теб тогава? Нали каза, че ако умреш, ще те приберат обратно в ада.
— Дори и те не знаят дали ще могат да ме приберат в ада или не. Само се надяват на това. Предполагам, че има един сигурен начин да разберат — заключи той и предизвикателно повдигна вежди.
— Почакай, ти не знаеш ли какво ще се случи? Ами ако успеят да те приберат?
Той сви рамене.
— Нямам представа. Но е съмнително.
— А ако все пак успеят? Ако бъдеш изпратен обратно?