— Няма такава вероятност — упорстваше той. — Кой е тоя, дето би ме изпратил?
— Боже! Не мога да си представя, че искаш да поемеш такъв риск.
— По-рисковано е да съм жив тук, на Земята, Дъч — изрече той с остра нотка в гласа. — И аз не искам повече да поемам този риск.
— Рисковано за кого?
— За теб.
Отговорът му ме разстрои и озадачи още повече.
— Не разбирам. Защо да е рисковано за мен?
Той зарови ръце в тъмната си коса. От това тя стана още по-рошава и секси и това ме разсея за момент.
— Те са демони, Дъч. А във вселената има само едно нещо, което искат повече от душите на хората.
— Закуска бурито в „Мачо Тако“?
Той се изправи и се извиси пред мен.
— Искат теб, Дъч. Искат портала. Знаеш ли какво ще се случи, ако те открият?
Прехапах долната си устна и повдигнах рамо.
— Ще имат достъп до рая.
— Не мога да допусна това да се случи.
— Ясно — пророних тъжно. — Бях забравила, ще трябва да ме убиеш.
Той пристъпи към мен и снижи гласа си.
— И ще го направя, Дъч. В един миг.
Супер. Драго ми беше да знам, че ми пази гърба.
— Заболя ли те? — попита той и повдигна брадичката ми.
— Престани да четеш мислите ми — троснах му се аз.
— Не мога да чета мислите ти. Аз съм като теб, отгатвам емоции, чувства. И ти се засегна.
— И как изобщо демон се е добрал до тази реалност? — попитах, като се отдръпнах от него. Изправих се и започнах да крача. Той седна и отново вдигна краката си. За пръв път се загледах в ботушите, които носеше. Черни, приличаха едновременно на каубойски и рокерски. Харесах ги. — Мислех, че за демоните е почти невъзможно да преминат през портите.
— Да, почти невъзможно. От време на време някой демон се осмелява да се промъкне в отвор и да търси път през лабиринта. Опасно е и рядко успяват. Повечето се изгубват в безкрайността.
Той размърда мишката и компютърът ми се събуди. Което означаваше, че и десктопът ми се е показал. Което означаваше, че се е показала снимката на Рейес, онази от арестуването му, единствената негова снимка, която имах. Той се намръщи.
Устоях на желанието да се мушна под бар стола. Вероятно щеше да ме вижда и там.
— Та какво казваше?
— Да. — Той се обърна отново към мен. — Ако по някакво чудо успее да премине през портите, това още не означава, че е тук. Трябва да се всели в душата на новородено. Това е единствения начин да се сдобие с достъп до това ниво. Нивото, на което по случайност се намираме аз и ти — напомни ми той.
— Но ти не си направил това, когато си избягал от ада. Не е трябвало да се вселяваш.
— При мен беше различно. В момента, в който избягах, придвижването между нивата беше не по-трудно от влизането през врата.
— Как е възможно?
— Възможно е — рече той уклончиво. — Аз съм създаден различен. Имам мисия. Когато падналите ангели били изхвърлени от рая, били прокудени и от светлината, така се явила потребността от мен. Бил съм оръдие. Средство за някаква цел. Но вероятно раждането ми на Земята не е сред най-мъдрите решения, които съм взимал. Материалното ми тяло ме направи твърде уязвим и трябва да бъде унищожено. За да бъде скрито физическото доказателство за ключа.
Когато Рейес се родил в човешки облик, ключът — картата за ада, белязана върху него при създаването му — се появил и върху човешкото му тяло. Чудех се какво ли са си мислели човешките му родители за това. Какво са си мислели лекарите. Татуировки върху новородено. Не бях сигурна за принципа им на действие, но очевидно за Сатаната татуировките бяха средство да избяга от ада. А той не искаше да избяга и да стане уязвим до раждането на портал. И бе пратил сина си на това ниво, за да изчака такъв. От Рейес се бе искало да изтегли Сатаната и армиите му в мига на моето раждане. А вместо това той също се беше родил на Земята. За да бъде с мен. За да израсне с мен. Ала бил отвлечен от истинските си родители дълго преди мечтата му да се осъществи.
— Ако тези демони успеят да влязат през входа — продължи той, — ще се сдобият с ключа и баща ми ще може да избяга. А той точно това и ще направи. — Той се облегна на стола и скръсти длани зад главата си. — Знаеш как хората открай време предсказват края на света, нали?
— Да — отвърнах, като инстинктивно усещах, че анекдотът му ще има лош завършек.
— Те нямат представа какъв ад ги очаква, ако баща ми се добере до този ключ. — Той отпусна ръце и се наведе напред. — Първото нещо, което ще направи, е да погне теб.