— Не ме е грижа.
Той ме погледна скептично.
— Естествено, че те е грижа.
— Не. Не можеш просто да оставиш тялото си да умре. Не си сигурен какво ще се случи. И тогава също биха могли да те пипнат.
— Да предположим, в името на спора, че те вече не са заплаха, че можеш да се справиш с всички тях.
— Аз?
— Има още един малък проблем, който наричам живот зад решетките. Няма да се върна в затвора, Дъч.
Какво? За това ли се тревожеше?
— Не те разбирам. Можеш да зарежеш тялото си, когато пожелаеш. Теб тези решетки не могат да те удържат.
— Не е толкова просто.
Отново беше уклончив, недоизказваше нещо.
— Рейес, обясни ми, моля те.
— Не е важно. — Протегна се и изключи монитора на компютъра, сякаш той внезапно го подразни.
— Рейес. — Докоснах ръката му и привлякох вниманието му към себе си. — Защо не е просто?
Той раздвижи челюст и се загледа в ботушите си.
— Има… страничен ефект.
— Напускането на тялото ти ли?
— Да. Когато го напускам, тялото ми получава нещо като гърч. Ако го правя твърде често, лекарите в затвора ми дават лекарство против такива гърчове. Лекарства, които имат неприемлив страничен ефект. — Погледът му отново се насочи към моя. — Пречат ми да се отделям от тялото си. Аз съм заврян в затвора, а ти си напълно уязвима.
О!
— Тогава продължавай да бягаш. Аз ще ти помогна. Но нека ти осигуря медицински грижи за момента. Имам един приятел лекар, а познавам и няколко медицински сестри. Те ще се погрижат за теб. Няма да ни издадат, честно. Остави ме да те намеря, а за затвора после ще му мислим.
— Ако ти ме намериш и той ще ме намери. И ще се върна в затвора, без значение кого познаваш.
Ето отново.
— Кой ще те намери?
— Онзи тип, когото чичо ти е лепнал за теб.
Това направо ме шашна.
— За какво говориш?
— Чичо ти е пуснал опашка подир теб, вероятно с надеждата, че ще се появя.
— Чичо Боб ми е прикрепил опашка? — попитах втрещена.
— Не се ли предполага, че трябва да забелязваш подобни неща? Че ги засичаш? — Той ми намигна закачливо.
— Променяш темата — отвърнах, като се опитвах да се съвзема от намигването.
— Извинявай. — Той стана сериозен. — Добре, значи искаш да остана жив, защото има само бегла вероятност да бъда пратен отново в ада. Правилно ли обобщих?
— Рейес, ти си избягал от там. Ти си създанието, сътворено с карта върху тялото, водеща до портите на ада. Ти си ключът към свободата им и си им избягал. Бил си техен предводител, най-могъщият им воин и си ги предал. Какво мислиш, че ще се случи, когато те върнат обратно? Да не споменаваме факта, че ако бъдеш върнат, баща ти, който между другото случайно е Сатаната, ще има ключа, с който сам ще може да избяга от ада.
— Ако.
— Точно заради това ако не искам да рискувам. Адът трябва да е доста мъчителен и без да си обществен враг номер едно. А и рискът Сатаната да се измъкне… — Скръстих ръце. — Кажи ми къде си.
— Дъч, не можеш просто да ме последваш. Дори и да можеш да ги победиш всичките…
— Защо продължаваш да повтаряш това? — попитах ядосано. — Аз съм ярка светлина, привличаща мъртвите, за да преминат през мен. Един вид мухоловка. Унищожителка на демони не е част от служебната ми характеристика.
Лека усмивка се плъзна по красивото му лице и някак си успя да накара коленете ми да затреперят.
— Ако имаше дори бегла представа за това, на което си способна, светът щеше да се превърне в опасно място.
Не чувах подобно нещо за първи път, но беше формулирано все така неясно.
— Защо не ми кажеш тогава? — попитах, като знаех, че няма да го направи.
— Ако ти кажа на какво си способна, ще имаш предимство. Не мога да поема този риск.
— Какво бих могла да ти сторя, да му се не види?
Той се изправи с ръмжене и ме придърпа към себе си.
— Боже, какви неща ме питаш, Дъч.
Обгърна врата ми с дългите си пръсти и вдигна брадичката ми нагоре с палец миг преди да прилепи уста към моята. Целувката веднага се превърна от колеблива в настоятелна. Езикът му се плъзна в устата ми и аз изпитах наслада от вкуса му, от естествения му аромат. Отпуснах се в прегръдката му, отметнах глава назад, за да стане целувката по-дълбока и с все сила се вкопчих в широките му рамене.