— Не, от нищо. Поздрави Дениз от мен.
— Чарли — изрече той с предупредителен тон.
— Какво? Не мога ли да пратя поздрави на любимата си мащеха?
С уморена въздишка облече якето си.
— Имам нужда от един душ, преди да нахлуе обедната тълпа. Сами трябва да се появи скоро, ако поискаш закуска.
Сами, готвачът на татко, приготвяше мексикански палачинки с яйца на очи и чили, за които умирах.
— Може да си взема нещо по-късно.
Бързаше да се измъкне оттук. Или вероятно да се спаси от мен. Мина покрай мен, като избягваше да срещне погледа ми, а отчаянието бликаше от него като гъста лепкава пара.
— Скоро се връщам — подхвърли весело като душевноболен пациент, когото пазят от самоубийство.
— Добре — отговорих също толкова жизнерадостно. Той миришеше на бонбони против кашлица с лимон и мед, миризма, която се беше задържала и в офиса му. Когато си тръгна, пристъпих навътре и погледнах снимката, в която се беше загледал той. На нея бях аз, на около шестгодишна възраст. Бретонът ми беше крив и двата ми предни зъба липсваха. Въпреки това ядях диня. Сок капеше от пръстите ми и по брадичката ми, но това, което привлече вниманието ми, което беше привлякло вниманието на баща ми, бе тъмната сянка, надвиснала над рамото ми. Отпечатък от пръст върху стъклото доказваше, че татко беше изучавал точно това място.
Наведох поглед към лавицата за книги под колажите със смешни семейни моменти. Беше отделил няколко мои снимки — на всяка от тях се виждаше тъмна сянка някъде във фона и навсякъде точно на това място имаше отпечатък от пръст. Нямаше как да не се зачудя какво е правил татко. Също и какво означаваше тъмното петно, защото дори аз не знаех. Беше ли свързано с това, че съм жътвар на души? Или може би, само може би, е бил Рейес, с тъмната му мантия, почти видима, почти уловена от обектива. Тази мисъл ме заинтригува. Като малка го бях виждала едва няколко пъти. Дали е бил край мен по-често? За да ме наглежда? За да ме защитава?
В офиса си наистина заварих двама мъже в идеално изгладени тъмносини костюми. И двамата се изправиха и ми подадоха ръка.
— Госпожице Дейвидсън — каза единият. Показа служебната си карта и я скри обратно в сакото си. Точно като по телевизията. Беше дяволски готино и си дадох сметка, че ако искам да ме вземат на сериозно, ми трябваше сако с вътрешен джоб. Аз обикновено държах ламинираната си карта на частен детектив в задния джоб на джинсите, където тя се беше изкривила и напукала и беше напълно обезобразена.
Другият агент направи същото, като с една ръка пое моята, а в същото време с другата показа за миг картата си. Двамата действаха в синхрон. И си приличаха като братя. Въпреки че единият беше няколко години по-възрастен, имаха еднакви руси, късоподстригани коси и прозрачно сини очи, които в друга ситуация не биха изглеждали така зловещи, както ми се струваха сега.
— Аз съм агент Фостър — представи се първият, — а това е специален агент Пауърс. Разследваме изчезването на Мими Джейкъбс.
При споменаването на Мими Куки събори моливника. Не беше болка за умиране, докато в опита си да го вдигне, не бутна една лампа. Моливи и други канцеларски материали се пръснаха наоколо, лампата стигна половината разстояние до пода, удари се в предната страна на бюрото и увисна на кабела. Стресната от звука, Куки го дръпна твърде силно и лампата подскочи нагоре, блъсна се в гърба на монитора на компютъра й и събори виенската порцеланова фигурка на куче, която Амбър й бе подарила за Коледа.
Сръчно.
След петминутния трейлър на „Пазете децата от домашни злополуки“ — месеци наред щях да се хиля при спомена за това — се обърнах към нашите посетители.
— Елате в кабинета ми, моля.
— Разбира се — каза агент Фостър, докато гледаше Куки, сякаш трябваше да бъде държана под ключ.
Докато ги водех, й хвърлих възможно най-изумения си поглед. Тя сведе очи. За щастие виенското куче се приземи в кошчето за боклук върху купчина хартии и не се счупи. Тя го извади, като продължаваше да извръща поглед.
— Съжалявам, но мисля, че не познавам никаква Мими Джейкъбс — казах аз, докато си сипвах кафе, а те се настаняваха на столовете пред бюрото ми. Куки беше винаги на линия с прясно кафе и топла прегръдка. Или беше с топло кафе и прясна прегръдка. И в двата случая си беше чисто злато.
— Сигурна ли сте? — попита Фостър. Той беше от наперените младоци. Не си падах по наперени младоци, но с всички сили се опитвах да преодолея първото си впечатление. — Изчезнала е преди близо седмица, а на бюрото й е намерен единствено тефтер с надраскани вашето име и номера ви.