Трябва да беше записала номера и името ми, когато е говорила с Куки. Обърнах се към тях, като бърках невинно кафето си.
— Щом Мими Джейкъбс е изчезнала преди почти една седмица, защо идвате чак сега?
По-възрастният, Пауърс, се напрегна, вероятно заради това, че отговорих на въпроса с въпрос. Очевидно беше свикнал на въпросите си да получава отговори. Глупав заек.
— Не обърнахме голямо внимание на бележката, докато не разбрахме, че сте частен детектив. Мислехме, че ви е наела.
— Да ме е наела за какво? — попитах в опит да се сдобия с информация.
Той се размърда на стола си.
— Точно това искаме да разберем.
— Да не би да е имала неприятности? Може би във фирмата, в която е работела?
Двамата мъже се спогледаха. В друг случай бих извикала еврика. Наум поне. Но имах чувството, че им подхвърлих идеалната изкупителна жертва. Знаеха нещо, което нямаше да ми кажат.
— И ние мислихме за това, госпожице Дейвидсън, но ще ви бъдем признателни, ако тази информация си остане между нас.
Значи не беше фирмата. Една възможност отпадна, оставаха още двайсет и седем хиляди.
Очевидно доволни, двамата се изправиха. Фостър ми подаде визитна картичка.
— Ще ви помолим да ни се обадите, ако тя се опита да се свърже с вас. — В тона му се долавяше съвсем бегла предупредителна нотка. Опитах се да сдържа кикота си.
— Непременно — отвърнах, докато ги изпращах. Спрях се, преди да отворя вратата, която отделяше офиса на Куки от моя. — Съжалявам, че не ви бях от голяма полза и вече трябва да тръгвате.
Фостър прочисти гърло неловко, когато аз се поколебах още малко.
— Добре. Ще ви потърсим, ако имаме нужда от още нещо.
Те чакаха зад мен, докато бавно завъртях топката на бравата, поразклатих я малко и отворих вратата. Куки пишеше на компютъра. Доколкото я познавах, сигурно беше слушала разговора ни по интеркома.
— Госпожице Дейвидсън — рече Фостър и докосна въображаема шапка на излизане.
След като агентите си отидоха, Куки ме изгледа нервно.
— Да трополиш с топката на бравата беше хитро.
— О, да, грациозна моя. А ти не можа ли да събориш още нещо?
Тя цялата се сгърчи при това напомняне.
— Мислиш ли, че подозират нещо?
Сетих се за доста възможни отговори: „Ъхъ. Мислиш ли? Стига да не бяха пълни идиоти“.
— Да — казах вместо това и директния ми тон включваше горното.
— Но не трябва ли да работим с тях, вместо срещу тях? — попита тя.
— Точно сега не.
— Защо не?
— Най-вече, защото не са федерални агенти.
Тя пое бавно дъх.
— Откъде знаеш?
— Честно ли? — попитах я. Най-малко ми се искаше да обяснявам как разбирам, че някой лъже. За хиляден път.
— Ясно — поклати глава тя, — извинявай. — После ахна. — Знаела си, че не са истински федерални агенти?
— Имах известни съмнения.
— И въпреки това ги пусна в офиса си? Остана сама с тях?
Съмненията ми невинаги се оправдават.
Тя поразсъждава над това за момент и се успокои.
— Вярно. Помниш ли, като се спречка с пощальона и…
Вдигнах ръка, за да я накарам да спре. Някои неща бе по-добре да останат неизречени.
— Спираме да се занимаваме със службата й — казах, като разсъждавах на глас. — Готова съм да заложа фермата си във фейсбук, че това е задънена улица. Ще се съсредоточим в търсенето на връзка между Мими и Джанел Йорк.
— Освен факта, че са били съученички? — попита тя.
— Не. Ще започнем оттам. Ще се разровим в миналото на двете и ще видим дали ще изникне нещо.
Точно тогава в офиса влезе чичо Боб. Или по-скоро нахлу в офиса. Винаги беше толкова стресиран. Май беше време да проведем разговора. Трябваше му приятелка, преди да е получил удар. Или поне надуваема кукла.
— Ако ще се правиш на мечето сърдитко — казах, посочвайки към вратата, — можеш да си тръгнеш по пътя, по който дойде, господин Мъжкар. — Изписах с пръст кръгове, като му давах знак за кръгом и излизане.
Той се закова на място и ме погледна със смесено изражение на объркване и яд.
— Не съм сърдитко. — Звучете, сякаш е обиден. Беше забавно. — Просто искам да знам в какво си се забъркала този път.