— Леле майчице, Пари. Какво стана после?
— Когато татко разбра защо крещим, засмя се и слезе да ни докаже, че там няма нищо.
— И?
— Там нямаше нищо — каза тя и сви рамене.
— Показа ли му раната?
— О, не, по дяволите. — Тя поклати енергично глава, като че ли я бях попитала дали не е яла деца за закуска. — И без това вече ме бяха нарочили за откачалка. Не ми се искаше да потвърдя подозренията им.
— Леле майчице, Пари — повторих аз.
— На мен ли го казваш.
— И какво те кара да мислиш, че е бил демон?
— Не мисля така. Не беше демон. Или поне не вярвам да беше. Беше нещо повече.
— Откъде знаеш?
Тя заусуква кожените каишки на китката си.
— Най-вече защото знаех името му.
Замръзнах за миг, преди да кажа:
— Я повтори?
— Спомняш ли си какво ти казах за катастрофата ми? — Тя ме погледна със събрани вежди.
— Разбира се, че си спомням. — Пари беше умряла на шестгодишна възраст в автомобилна катастрофа. За щастие, старателните лекари в спешното отделение я бяха върнали. След този случай беше започнала да вижда аурите на хората, също и на починалите. Беше открила, че когато види аура в сиво, без тяло прикачено към нея, това е душата на някой, който е починал. Това беше дух.
— Когато умрях, дядо ми ме чакаше.
— Спомням си — казах — и за щастие, те е изпратил обратно. Дължа му кошница с плодове, когато стигна на небето.
Тя се протегна и стисна ръката ми в рядък миг на признателност. Беше неловко.
— Виждала съм го само веднъж — каза тя, стиснала бутилката си с вода с две ръце. — Единственото, което си спомням за него, беше, че имаше немски дог, по-висок от мен, и все пак знаех, без сянка от съмнение, че това е дядо ми. А когато ми каза, че не ми е дошло времето и трябва да се върна, последното, което исках, беше да го оставя.
— Е, аз поне съм доволна, че те е пратил обратно. Щеше да им разкажеш играта в рая като шофьор.
Тя се усмихна.
— Може и да си права. Но не съм ти разказвала странната част.
— Повечето хора намират допира със смъртта за странен.
— Така е — съгласи се тя с усмивка.
— Нима става и по-странно?
— Много по-странно. — Тя се поколеба, пое дълбоко дъх и ме погледна. — Когато се връщах, нали се сещаш, към Земята, чух разни неща.
Това беше нещо ново.
— Какви неща?
— Гласове. Чух разговор.
— Подслушвала си? — попитах, леко зашеметена, че такова нещо бе възможно. — Небесните създания?
— Предполагам, че можеш да ги наречеш така, но не го направих нарочно. Чух целия разговор в един миг, сякаш просто се появи в главата ми. И въпреки това знаех, че не е редно да слушам. Знаех, че това е опасна информация. Научих името на създание, достатъчно могъщо, за да предизвика края на света.
— Края на света? — промълвих преглъщайки.
— Знам как звучи, повярвай ми. Но те говореха за създанието, което избягало от ада и било родено на Земята.
Пулсът ми се ускори съвсем мъничко, колкото да предизвика трептене в стомаха ми.
— Те казаха, че е способен да унищожи света, че може да причини апокалипсис, ако пожелае.
Познавах само едно създание, избягало от ада. Само едно, родено на Земята. Доколкото знаех, беше могъщ, но не можех да си представя, че е в състояние да предизвика апокалипсис. Тогава кое беше в състояние? Трябваше повече да внимавам по време на уроците по катехизис.
— И през нощта, в която викахме духове, с цялата си тийнейджърска мъдрост реших да призова именно него.
Зяпнах, но само лекичко.
— Ясно. Защото това е целта ни. Да призовем създание, способно да унищожи всяко живо същество на Земята.
— Именно — потвърди тя в тон със сарказма ми. — Мислех си, че мога да го убедя да не го прави. Да събудя някакъв здрав разум у него.
— И получи ли се?
Тя спря и нацупи устни срещу мен.
— Бях на четиринайсет години, умнице.
Направих опит да се засмея, но буцата, заседнала в гърлото ми, ми попречи.