Сега следваше трудната част с обяснението: „Да, знам, че е осъден за убийство и че е създание, сътворено от чистото зло, но дълбоко в себе си е много свестен“.
— Какво ти каза чичо Боб за Рейес?
Гарет свъси вежди замислено, сивите му очи контрастираха смайващо с тъмната му кожа.
— Накратко, осведоми ме, че Фароу е прекарал последните десет години в затвор в Ню Мексико за жестокото убийство на собствения си баща, докато случайно не бил прострелян в главата, докато се опитвал да спаси друг затворник, вследствие на което бил в кома от месец, но като по чудо се събудил и си тръгнал от медицинското заведение, без никой да го усети.
Позабавих се да осмисля казаното, преди да го коментирам.
— Хубаво. Добро начало. Но има много неща, които чичо ми не знае.
Като сви уста скептично, той попита:
— И какви са те?
Супер. Пак се превръщаше в Гарет Недоверчивия.
— Рейес Фароу е спасявал живота ми няколко пъти. И продължава да го прави.
— Наистина ли? — подхвърли той с неприкрит сарказъм. Нямаше да се спазарим лесно.
— Да, наистина.
Една кола, която искаше да спре на мястото, на което стояхме, свирна зад нас. Отправих се отново към улицата.
— Осъден за убийство те спасява?
— Да. — Когато стигнахме до тротоара, спрях и съсредоточих цялото си внимание върху него. — И той е свръхестествено създание.
Пак сви уста по същия начин, но този път реши да ми угоди.
— Имаш предвид свръхестествен дух или свръхестествен супергерой?
Добър въпрос.
— Всъщност, по малко и от двете.
Той въздъхна и зарови пръсти в косата си.
— Виж, нямам време да навлизам в пълните подробности — казах, като продължавах напред. — Можеш ли за първи път в живота си да направиш нещо щуро, което е в противоречие с всяка клетка на тялото ти, и да ми се довериш?
След дълъг миг, той кимна неохотно.
— Добре, защото трябва да го открия спешно.
Тръгнах към апартамента си. Чистите джинси бяха задължителни за всеки частен детектив. А и за здравия разум на въпросния частен детектив.
— Чакай.
— Не. Ти ме следвай.
— Добре — съгласи се той, като подтичваше, за да ме настигне. Тръгна до мен с моето темпо. — Значи Фароу е свръхестествен? Искаш да кажеш като теб? Жътвар на души?
Въпросът му ме изненада. Не мислех, че бе повярвал и на дума от онова, което му бях казала при последната ни среща. Онази, на която той наистина се опитваше да разбере това, което му говорех, вместо постоянно да ми се подиграва.
— Не е жътвар на души. Той е нещо повече.
— Колко повече? — Внезапно в гласа му се появи съмнение.
— Той е човек, Суопс, точно като теб. Само дето притежава суперсили.
— Що за суперсили?
Спрях, колкото да го смразя с поглед.
— Ще спреш ли с хилядите си въпроси?
— Просто искам да знам какво имам насреща.
— Виж, искам от теб само да разузнаеш малко. Да поразпиташ дали някой не е чул нещо. Нещо странно.
— Добре. Имам само още един въпрос.
— Хубаво.
Погледът му стана напрегнат.
— Как мога да го убия? — попита той.
Това не беше мило. През цялото време се бях надявала, че еволюцията е подкопала мъжката кръвожадност. Очевидно не беше така.
— Не можеш — отсякох и се обърнах, за да продължа по пътя си. Но се наложи да спра рязко, тъй като тъмна мъгла, гъста и на кълба, се разстла пред мен и придоби очертанията на човешка фигура.
Рейес ми беше препречил пътя, а махагоновите му очи блестяха гневно.
— Какво правиш, Дъч? — попита той с мек, но заплашителен тон.
Гарет пристъпи напред и спря отново. Погледна към мен и после към улицата, като се опитваше да разбере в какво съм се втренчила.
Реших засега да игнорирам и неговото любопитство, и гнева на Рейес.
— Жив ли си още?
Той се приближи застрашително, тялото му излъчваше топли вълни.
— Уви, да. Какви ги вършиш?
— Чарлс, какво става? — попита Гарет разтревожен.
Облекчение заля тялото ми от признанието на Рейес. Той можеше да умре всеки момент и аз се притеснявах да не би вече да се е случило. Опитах се да успокоя дишането си, но осезаемият му гняв ме затрудняваше. Трябваше да се досетя, че е още жив. Иначе нямаше да е толкова ядосан. Не би му пукало, ако намерех тялото му, след като е починал. Само при мисълта за това усетих още по-силно стягане в гърдите.