Куки беше като портокалов сок върху бели панталони. Можеше да бъде и вбесяваща, и забавна, в зависимост от това кой носи белите панталони. Скочих в пантофите зайци, докато тя ме влачеше надолу по стълбите и още се борех с якето, когато ме избута от входа. Протестите ми от рода на „чакай“, „ох“ и „кутрето ми“ не помогнаха. Само леко разхлаби хватката си, когато попитах:
— Бръснарски ножчета ли имаш на върховете на пръстите си?
Хладната черна нощ ни обгърна, докато бързахме към колата й. Беше минала седмица, откакто разрешихме един от най-сензационните случаи за всички времена в Албукърки — убийството на трима адвокати, което беше свързано с организация за трафик на хора — и се наслаждавах на спокойствието след бурята. Очевидно то беше на път да приключи.
Като се опитвах с всички сили да приема чудатото й поведение за забавно, търпях Куки да ме малтретира, докато — по причина, която още не бях разбрала — тя не се опита да ме натъпче в багажника на колата си. Тутакси изникнаха два проблема. Първо, косата ми се заплете в ключалката. Второ, там вече имаше мъртвец, духът му изглеждаше монохромен на слабата светлина. Канех се да уведомя Куки, че има мъртвец в багажника й, но размислих. Тя се държеше достатъчно налудничаво и без да замесваме покоен гратисчия. Слава богу, че не можеше да вижда мъртви. Обаче нямаше начин да се возя в багажника с него.
— Спри — казах, като вдигнах ръка в знак, че се предавам, докато с другата дръпнах дълъг кичур кестенява коса от ключалката на багажника. — Не забравяш ли някого?
Тя удари рязко спирачките — метафорично — и ме погледна озадачено. Беше забавно.
Още не бях майка, но си мислех, че е трудно да забравиш нещо, което си изтласкал между краката си след трийсет и седем часа убийствени болки. Реших да й подскажа.
— Започва с А и завършва с ммм-бър.
Куки мигна и се замисли за миг.
Опитах отново.
— Хм, плодът на утробата ти.
— О, Амбър е с баща си. Влизай в багажника.
Пригладих разрошената си коса и огледах вътрешността на багажника. Умрелият изглеждаше, сякаш приживе е бил бездомник. Лежеше в ембрионална поза и не ни обръщаше никакво внимание, докато стояхме надвесени над него. Което беше странно, защото се предполагаше, че съм ярка и искряща. Светла като хиляда слънца. Присъствието ми трябваше да предизвика най-малкото разпознаване. Но той не реагираше. Пас. Нула. Дупка от геврек. Вкиснах се в качеството си на жътвар на души. Определено ми трябваше коса за авторитет.
— Няма да стане — отсякох и се зачудих къде ли се продаваха земеделски сечива. — И кое бе това място, до което трябваше да пътувам в багажника на кола в два часа през нощта?
Тя се пресегна през мъртвеца и грабна одеяло, след което затвори капака.
— Добре, качвай се отзад, но дръж главата си ниско и се покрий.
— Куки — казах аз, като хванах здраво раменете й, за да я накарам да поспре, — какво става?
Тогава ги видях. Сълзи изпълваха сините й очи. Само две неща можеха да накарат Куки да заплаче: филмите на Хъмфри Богарт и неин близък в беда. Дишането й стана бързо и неспокойно и страх надвисна над нея като мъгла над езеро.
Сега, след като бях привлякла вниманието й, я попитах отново.
— Какво става?
След тревожна въздишка тя отвърна:
— Приятелката ми Мими изчезна преди пет дни.
Челюстта ми увисна.
— И ми казваш чак сега?
— Току-що разбрах.
Долната й устна се разтрепери, от което усетих стягане в гърдите. Не ми беше приятно да виждам най-добрата си приятелка да страда.
— Качвай се — наредих й тихо. Взех ключовете и се мушнах на шофьорската седалка, а тя заобиколи и седна от другата страна. — Сега ми кажи какво се случи.
Тя затвори вратата и избърса влажните си очи, преди да започне.
— Мими ми се обади миналата седмица. Звучеше уплашена и ме разпитваше разни неща за теб.
— За мен? — попитах изненадана.
— Искаше да знае дали можеш… да направиш така, че да изчезне.
Това носеше надпис „лошо“, откъдето и да го погледнеш. С дебели букви. Главни. Изскърцах със зъби. Последния път, когато се опитах да помогна на някого да изчезне, което си беше миналата седмица, нещата завършиха по най-гадния възможен начин.
— Казах й, че какъвто и да е проблемът, можеш да помогнеш.
Мило, но за съжаление преувеличено.
— Защо не ми каза, че се е обаждала? — попитах.