— Детският код с разместените срички? — възкликна той с изумление, изписано по красивото му лице.
Грабнах бележката и му метнах убийствен поглед.
— Това е единственият чужд език, който тя знае.
— И се надяваше да ме затрудниш с този код?
Погледнах надолу към бележката и зажумях. Наистина не беше най-добрата идея, която съм имала. Обърнах се към него.
— Какво? И гръбнака на Куки ли ще скършиш?
Куки ахна гръмко и аз се ощипах по носа. Тя не биваше да чува това, особено след мъртвеца в багажника на колата й.
Само за миг Рейес се дематериализира и се материализира отново пред мен, а лицето му изразяваше неподправен гняв.
— Как да те откажа, Дъч?
— Да спра да те търся? — Не дочаках отговор. — Ти не знаеш какво ще се случи, ако тялото ти умре, Рейес. Няма да спра.
Усещах как нервността му растеше, вреше и кипеше под идеалната повърхност. Той се наведе към мен, но преди да може да направи каквото и да е, спря и се хвана за гърдите, след това ме погледна изненадано.
— Какво? — попитах, но той беше стиснал челюст, тялото му беше напрегнато и вдървено, все едно очакваше нещо. Тогава го видях. Образът му се промени. По лицето и гърдите му се появиха дълбоки рани, разкъсаната му риза мигом се изцапа с кръв. Той беше мокър, пропит с някаква тъмна течност, която не можех да определя. Изръмжа през зъби и се преви на две.
— Рейес — извиках и се устремих към него. В момента, в който погледите ни се срещнаха, той изчезна. За миг се изпари. Затиснах устата си с две ръце, за да спра отчаяния си вик. Куки изскочи иззад бюрото си и коленичи до мен. Агонията, която Рейес изживяваше, бе така ясно изписана върху лицето му. И не искаше да го открия?
Бих пребродила и самия ад, за да го намеря.
Глава 6
„Хич да не ти пука да си тананикаш пред хора мелодията от «Мисията невъзможна».“
След като паркирах яркочервения си джип „Ранглър“, известен и като Мизъри, половин пресечка по-надолу, превключих отново на режим „Мисията невъзможна“, за да прекося опасния терен в рамките на южната бойна зона. Бандите процъфтяваха в бедняшкия район около психиатричната клиника. А самата клиника, изоставена от властите някъде през петдесетте години, сега бе владение на наложила се банда рокери, зовящи се Бандитите. Бяха предимно от старата школа и официалните им цветове бяха отражение на лоялността към Бог и родина.
Огледах района, като обърнах особено внимание на свърталището на Бандитите до приюта, познато и като предпочитана бърлога на ротвайлери — Бандитите обичаха ротвайлери — и започнах да се катеря по оградата възможно най-бързо. Честно казано, не беше много бързо. Само няколко пъти през годините, когато съм нахлувала в територията на Бандитите, бях засичала ротвайлерите. Бандата обикновено ги държеше вътре през деня.
Молех се късметът да е с мен, но все пак бях нащрек, докато се катерех и се подхлъзвах към върха на оградата, а металната тел се впиваше в пръстите ми. Когато мъжете го правеха, изглеждаше толкова лесно. Аз лично обичах да се катеря само върху тези въпросни мъже, които го караха да изглежда лесно.
Щом се прехвърлих от другата страна, ми се наложи да поспра, докато се съвзема, отчасти за да се отдам на самосъжаление, отчасти за да инвентаризирам пулсиращите си пръсти. За щастие всичките си бяха на мястото. Щеше да е гадничко да жертвам някой от пръстите си заради катерене по ограда.
След още един бърз поглед хукнах към прозореца на мазето, който използвах, за да се вмъквам в приюта още откакто бях в гимназията. Изоставените приюти открай време ми бяха любимо място. Обикалях ги — което ще рече, че влизах с взлом — редовно, след като открих този една нощ, когато бях на петнайсет години. През същата нощ открих и Ракетата, реликва от научната фантастика на петдесетте години, когато космическите кораби са изглеждали като задвижвани с пара, а извънземните са били също така нежелани, както и комунистите. Открих, че Ракетата беше феномен в едно отношение — знаеше имената на всички починали, милиони и милиони имена бяха събрани в детинския му мозък. Това беше много удобно в някои моменти.
Промъкнах се през прозореца по корем и направих салто, като се приземих на крака върху циментовия под на мазето. Така го правя аз.
Случаите, в които бях пробвала същия трик и се бях приземявала на задник с боклуци и паяжини в косата, не се брояха. Обърнах се, за да затворя прозореца отвътре. Винаги се стараех да избегна захапката на ротвайлерите, когато идвах при Ракетата.