— Госпожице Шарлот!
За трилионен път този ден подскочих и си порязах пръста на резето. А още беше рано. Очевидно днес беше денят „Изкарайте ангелите на Чарли“. Ако знаех, щях да поръчам хапки със сирене.
Обърнах се и се озовах срещу ухиленото лице на Ракетата. Той ме сграбчи в прегръдка, която беше нежна и топла, въпреки че неговата лична температура клонеше към точката на замръзването. От устата ми излезе пара, когато се засмях.
— Госпожице Шарлот — повтори той.
— Това беше като да те прегърне ледена статуя — подразних го аз.
Той ме пусна, очите му бяха блестящи и щастливи.
— Госпожице Шарлот, ти се върна.
Засмях се.
— Казах ти, че ще дойда пак.
— Да, но сега трябва да тръгваш. — Той ме хвана през кръста и започна да ме избутва обратно през прозореца на мазето. Същия прозорец, който току-що бях затворила.
— Почакай, Ракета — възразих, като запънах краката си от двете страни на перваза, от което се почувствах ужасно глупаво. Бях готова за гинекологичен преглед. И преди бях изхвърляна от приюта, но никога от Ракетата.
— Та аз току-що дойдох — запротестирах, запряла крака на перваза. Но Ракетата беше силен, да му се не види.
— Госпожица Шарлот трябва да си тръгва — повтори той, като поне не се бореше с мен.
Изсумтях под тежестта му.
— Госпожица Шарлот не трябва да си тръгва, Ракета. Гарантирам ти.
Понеже той не отстъпваше, а само ме буташе все по-близо и по-близо до прозореца, аз изгубих равновесие. Преди да се усетя, десният ми крак се подхлъзна и се озовах залепена за прозорчето.
В този момент чух пропукването, смразяващия звук на стъкло, трошащо се под натиска. Мамка му. Ако се наложеше да ме шият, Ракетата щеше да си плати. Е, не буквално, но…
Правех всичко по силите си да се извъртя и да избегна вековно старото стъкло, когато Ракетата изчезна. На мига паднах на цимента, като се приземих на лявото си рамо и на главата. Болката избухна и плъзна като напалм по нервните ми окончания. Тогава усетих, че не мога да дишам. Мразех, когато се случва така.
Ракетата се появи отново, вдигна ме от земята и ме изправи на крака.
— Добре ли си, госпожице Шарлот? — попита ме той.
Виж го ти, притеснил се!
Единственото, което можех да направя, беше да си вея пред лицето в опит да вкарам малко въздух в горящите си дробове. При падането си бях изкарала въздуха. Фактът, че това не беше животозастрашаващо състояние, никак не намали паниката, в която бях започнала да изпадам.
Когато не отговорих, Ракетата ме разтърси, изчака малко, после ме разтърси още веднъж за по-сигурно. Виждах света размазано, фокусирах поглед и после пак всичко се размаза, което ме накара да се почудя дали от удара по главата не получавам гърч.
— Госпожице Шарлот — каза той, докато поглъщах малки порции въздух, определено недостатъчни, за да предотвратят опасността от задушаване, — защо направи това?
— Какво? Аз? — попитах, като се придържах към едносрични думи. След малко може би щях да успея и с по-дълги.
— Защо падна?
— Нямам представа. — За беда Ракетата рядко усещаше сарказма.
— Нови имена. Имам нови имена — каза той и ме завлачи нагоре по стълбите.
Той галеше олющените стени, сякаш бяха от скъпоценни метали. Това правеше Ракетата. Издълбаваше едно след друго имената на починалите, и въпреки че приютът беше голям, знаех че накрая ще изпълни покритите с цимент стени. Накрая мястото щеше да свърши. Чудех се дали сградата ще падне, дали ще стане на пепел като хората, чиято памет беше увековечена от ръцете на Ракетата. Какво би се случило с него тогава? Къде би отишъл? Бих го поканила у дома, но не бях сигурна как господин Уонг би възприел това пораснало дете с фетиш към драскането по стени.
— Мислех, че трябва да си вървя — казах с най-сетне отпуснати дробове.
Той спря на най-горното стъпало и погледна нагоре замислено.
— Не, вече не трябва да си вървиш. Само не нарушавай правилата.
Опитах се да сдържа смеха си. Той беше педант относно правилата, въпреки че не знаех какви са те. И все пак се зачудих каква беше тази работа с изтикването през прозореца. Досега не се беше опитвал да ме гони.