— Ракета, трябва да поговоря с теб — казах, докато го следвах. Той галеше стената от дясната си страна, докато вървяхме през рушащата се сграда.
— Имам нови имена. Не би трябвало да са тук. Хич дори.
— Знам, миличък, ще ми ги кажеш, но трябва да те попитам нещо.
Преди да успея да хвана ризата му, за да го накарам да забави ход, той отново изчезна и трябваше да впрегна всички сили, за да не скрия глава в ръцете си от отчаяние.
— Госпожице Шарлот — чух го да ме вика от другия край на коридора. — Трябва да побързаш.
Отправих се по посока на гласа му, като се молех паянтовият под да ме издържи и си мечтаех да си бях взела фенерче.
— Идвам. Стой там.
— Всички тези — каза той, когато стигнах до него. — Всички тези. Не бива да са тук. Те трябва да следват правилата като всички останали.
Ракетата знаеше, че аз трябва да им помогна да преминат. Погледнах стената, която ми показа. На нея имаше стотици имена от десетки държави. Изненадах се как можеше да знае тези неща.
Реших да пробвам, да видя какво ще излезе, ако спомена подземното — поради липса на по-добър термин име на Рейес. Но първо щях да питам за Мими Джейкъбс. Трябваше да се уверя, че още е жива.
— Добре, но сега аз имам някои имена за теб.
Той спря и се обърна към мен. Нямаше нещо на света, което можеше да привлече вниманието на Ракетата по-бързо от споменаването на име. В очите му гореше нетърпение, почти глад.
Приближих се до него, не исках да го изпусна, ако речеше да хукне на някой от походите си из призрачните коридори на приюта.
— Мими Ан Джейкъбс. Моминското й име е Маршал.
Той наведе глава и за да получи информацията клепачите му започнаха да треперят, сякаш бяха апарат за издирване и изследваше дълбините на съзнанието му. Той спря и отново върна погледа си върху мен.
— Не. Още не й е дошло времето.
Заля ме облекчение и събрах кураж за следващото име. Знаех, че е безполезно да питам Ракетата за нещо друго за Мими, въпреки че подозирах че има какво да ми каже. Сега за Рейес. Като хванах ръката му за по-сигурно, попитах:
— Ракета, какво знаеш за Рей’азиел?
Том стисна устни и остана безизразен за миг, и още един, после се наведе към мен и промълви тихо:
— То не би трябвало да е тук, госпожице Шарлот.
Ракетата беше казал същото нещо преди, когато бях попитала за Рейес Фароу. Явно знаеше, че са едно и също същество.
Стиснах ръката му за кураж и прошепнах:
— Защо?
Изражението на лицето му се промени.
— Госпожице Шарлот, казах ти. — Той ми хвърли уж сърдит и строг поглед, който приличаше повече на цупене. — Не е бивало да се ражда като момче на име Рейес. Той е Рей’азиел. Изобщо не е бивало да се ражда.
И това го бях чувала преди.
— Ракета, живо ли е материалното му тяло?
Той прехапа долната си устна замислено, преди да ми отговори.
— Момчето Рейес още е тук, но той наруши правилата, госпожице Шарлот. Правилата не се нарушават — каза и размаха пръст предупредително.
За пореден път започнах да дишам по-леко. Бях ужасена, че тялото на Рейес може да умре, преди да го намеря. Мисълта, че ще го загубя, ме вцепеняваше.
— Марсианците не могат да станат хора, само защото искат да пият водата ни — продължи Ракетата.
— Значи Рей’азиел иска водата ни? — С всички сили се опитвах да разбера метафорите му, но не беше лесно. С Ракетата нищо не беше лесно.
Момчешките му очи се спряха на моите. Гледа ме дълго, преди да ми отговори.
— Още я иска — каза той, а пръстите му галеха брадичката ми. — Иска я повече от въздуха.
Поех си внимателно дъх. Ракетата рядко беше толкова ясен, толкова разумен. Толкова поетичен.
— Рейес ми каза веднъж, че се е родил заради мен, за да бъде с мен. Това ли те плаши, Ракета? Да не би да се страхуваш за мен?
— То е Рей’азиел, госпожице Шарлот. Разбира се, че се страхувам за теб. Страхувам се за всички.
Ох, това май беше лошо. Изправих рамене и го погледнах право в очите.
— Знаеш ли къде е тялото му, Ракета?
Той поклати глава и цъкна с език отрицателно.
— Той не може да нарушава правилата.
— Какви правила, Ракета? — Може би ключът се криеше в правилата, които Рейес очевидно бе нарушил. Знаех, че се хващам за сламка, но без помощта на Ейнджъл нямах никакви сведения.
— Не се играе на криеница в къщата.