— Здравей, миличка.
— Здрасти, Чарли — изчурулика сладко тя, като че не беше самото зло.
Също като самия дявол Детето демон имаше много имена: Детето демон, Издънката на сатаната, Копелето на Луцифер, Ягодово сладкишче или на галено — любимото ми прозвище за нея — Есес. Тя беше сестричката на Тафт и беше умряла, когато и двамата били малки. Тафт се опитал да я спаси от удавяне и прекарал седмици в болница заради пневмонията, от която се разболял тогава. Тя никога не го напуснала. Тогава ме откри и се опита да ми издере очите, без да имам никаква вина.
Първия път, когато я видях, тя седеше на задната седалка в патрулната му кола, а той трябваше да ме прибере от местопрестъпление. Ягодка си помисли, че се интересувам от брат й, нарече ме грозна кучка и се опита да ме ослепи. Беше впечатляващо.
Тя погледна назад, а дългата й руса коса падаше в безпорядък около лицето й, зърна рушащия се приют за душевноболни и скръсти тънките си ръчички.
— Какво правим тук?
— Чудех се дали би ми направила една услуга.
Тя се обърна отново към мен и сбърчи нос, докато обмисляше предложението ми.
— Добре, но и ти ще ми направиш една.
— Така ли? — попитах и се облегнах на Мизъри. — Какво ти е нужно?
— Дейвид се среща с някого.
— О! — измърках, като си дадох вид, че ме интересува. — А кой е Дейвид?
Тя извъртя очи в гримаса по начин, който само деветгодишните умееха.
— Брат ми! Дейвид Тафт! — Тя насочи палец към него като стопаджийка.
— О! Този Дейвид — казах и му се усмихнах заговорнически.
— Какво казва тя? — попита Тафт.
Не му обърнах внимание.
— Грозна е, слага си прекалено много червило и дрехите й са прекалено впити.
— От занаята е, така ли? — Намръщих му се с упрек.
Той вдигна ръце с дланите нагоре в недоумение.
— Какво?
— Чиста проба — отсече Ягодка и потвърди подозренията ми. Тя вдигна показалец. — Трябва да говориш с него. Тази занаятчийка остана през цялата нощ. Честно.
Стиснах устни и поставих юмруци на кръста си, като се надявах да не съм получила вътрешен кръвоизлив от меча на Рейес. Мразех вътрешните кръвоизливи. Ако ще кървя, исках да виждам доказателствата за героизма си.
— Със сигурност ще го направя.
След като го стрелнах с демонстративно разочарование, на което той ми отвърна с ядосан поглед, обясних на малката за какво ми беше нужна.
— Докато с брат ти си поговорим, би ли влязла в онази сграда, за да потърсиш едно момиченце?
И Тафт, и Ягодка погледнаха сградата с недоверие.
— Там ми изглежда страшно.
— Изобщо не е страшно — излъгах като долна мръсница. Кое можеше да е по-страшно от изоставена клиника за душевноболни, в която според легендите лекарите са извършвали експерименти! — Там има един мил човек на име Ракета, който живее с малката си сестричка. Тя е дори по-малка от теб.
Никога не бях виждала сестрата на Ракетата, макар той да ми беше казвал безброй пъти, че тя е там с него. Май беше починала от пневмония по време на пясъчните бури и доколкото можех да преценя от думите му, предполагах, че е била на около пет.
— Името му е Ракета? — Тя се изкиска.
— Да, и като стана дума за това… — Наведох се към нея. — Като влезеш, виж дали не можеш да узнаеш истинското име на Ракета. — Все още нямах действителна информация за произхода на Ракетата, макар да бях прегледала всички сведения за приюта, до които се бях добрала. Очевидно Ракета не беше истинското му име.
— Добре.
— Чакай — спрях я за части от секундата, преди тя да изчезне. — Не искаш ли да разбереш за какво отиваш там?
— За да намеря малкото момиче.
— Да, но ми е нужна информация от нея, ако я има. Искам да знам дали тя може да ми каже къде да открия тялото на Рейес. Човешкото му тяло. Ще запомниш ли това?
Тя пак скръсти ръце и рече:
— Аха. — След което изчезна.
Леко изскърцах със зъби, убедена, че Ягодка беше начинът на Бог да ме накаже, задето миналия четвъртък препих с коктейли „Маргарита“, в резултат на което се стигна до грозни танци върху масата.
Тафт стоеше напрегнат и поглеждаше притеснено сградата, а аз се подпрях на Мизъри и стъпих с ботуша си на стъпалото.