— Той е в първа зала за наблюдение, чака адвоката си.
Приех го за положителен отговор и се отправих натам, после подхвърлих през рамо.
— Между другото, той е невинен.
Точно когато влязох, чичо ми извика след мен:
— Да не би да го казваш само защото си ми ядосана?
Оставих вратата да се затвори след мен, без да отговоря.
— Госпожице Дейвидсън — каза Уорън и се надигна да се ръкува с мен. В интерес на истината изглеждаше по-зле, отколкото в кафето. Беше облечен в същия тъмносив костюм, вратовръзката му беше разхлабена, най-горното копче на ризата разкопчано.
— Как се справяш? — попитах и седнах срещу него.
— Никого не съм убивал — каза той, а ръцете му трепереха от мъка. И виновните често бяха нервни по време на разпит, но по други причини. В повечето случаи се опитваха да си съчинят хубава история. Такава, която ще покрие всички възможности и ще издържи в съда. Уорън беше нервен, защото го обвиняваха не в едно, а в две убийства, а той отричаше и за двете.
— Не се съмнявам в това, Уорън — уверих го, като въпреки това се опитвах да запазя тона си твърд. Той не ми казваше всичко и исках да знам защо. — Но ти си се скарал с Томи Запата, седмица преди да бъде открит мъртъв.
Уорън отпусна глава в ръцете си. Знаех, че чичо Боб гледа. Беше оставил Уорън в стаята за наблюдение, защото знаеше, че ще дойда, но ако се надяваше на някакво признание, щеше да остане много разочарован.
— Вижте, ако знаех, че ще бъде намерен мъртъв, изобщо нямаше да се карам с него. Поне не и на публично място.
Е, поне не беше глупак.
— Защо не ми кажеш какво се случи?
— Вече казах — рече той и по тона му личеше колко е разстроен. — Споделих как си мислех, че Мими може да има любовник. Тя се промени толкова много, отчужди се, беше така… нетипично за нея, че един ден я проследих. Тя обядваше с него, търговеца на коли, и аз си помислих… Просто знаех, че има любовник.
— Има ли конкретна причина, която те наведе на тази мисъл? Нещо, което те накара да го усетиш?
— Тя беше толкова различна към него, едва ли не враждебна. Още преди да е пристигнала храната им, тя се изправи да си върви. Той се опита да я спре. Дори хвана ръката й, но тя се отдръпна, сякаш се отвращаваше от него. Когато се опита да го отмине, той се изправи и препречи пътя й. Тогава разбрах, че е истина. — От спомена съвсем изгуби своята жизненост и отпусна рамене.
— Защо? — попитах, като потисках желанието си да хвана ръката му. — Как разбра?
— Тя го зашлеви. — Той зарови лице в ръцете си за втори път и заговори през тях. — Никога не е удряла шамар на никого през целия си живот. Приличаше на кавга между любовници.
Накрая сложих ръка на рамото му и той ме погледна, а очите му бяха влажни и с червени кръгове.
— След като тя си тръгна — продължи той, — го проследих до офиса му и се изправих срещу него. Не искаше да ми каже какво става, само да държа Мими под око, защото може да е в опасност.
От очите му потекоха сълзи и той ги избърса с пръстите на едната си ръка. Другата лежеше свита в юмрук на масата.
— Аз съм невероятно глупав, госпожице Дейвидсън.
— Разбира се, че не си глупав.
— Такъв съм — настоя той и ме прониза с тъй отчаян поглед, че ми беше трудно да си поема дъх. — Помислих си, че я заплашва. Наистина, колко заблуден може да бъде човек? Той се е опитвал да ме предупреди, че нещо се случва, нещо извън моя контрол, а аз му се развиках. Заплаших го с какво ли не, от съд до… до убийство. Боже, какво направих? — попита сам себе си.
Веднага си дадох сметка, че Уорън ще има нужда от две неща, след всичко, което каза: добър адвокат и добър терапевт. Горкият нещастник. Повечето жени биха убили за някого, така отдаден на тях.
— Какво друго знаеш за него? — попитах. Нямаше начин да не е проучил миналото на този тип.
— Нищо. Във всеки случай не много.
— Добре, кажи каквото знаеш.
— Честно ли? — попита той и повдигна рамо с отчаяние. — Мими изчезна веднага след като се скарах с него. Няма много за казване.
— И ти си си помислил, че е избягала с него?
Стисна юмрука си още по-здраво.
— Казах ви, че бях заблуден.
Почти чувах как стиска зъби мъчително от отвращение към себе си.
— Разбра ли откъде се познават?
След дълга въздишка той призна:
— Да, били са съученици в гимназията.
Чух в главата си камбанките на печалба, изхвърлена от игрален автомат. Бива си я тази гимназия, няма що.