— Разни неща? — попитах с невинен тон.
— Ами например като с мъжа, който те нападна миналата седмица.
— Ммм-хммм — изсумтях и налапах следващата хапка.
— Ти… можеш ли… способна ли си…?
— Не съм го наранила, татко — отговорих, след като преглътнах. — Казах ти, че там имаше друг мъж. Той го бутна към асансьора. При удара явно…
— Да — каза той и поклати глава. — Аз… аз го знаех. Просто съдебният лекар каза, че това е невъзможно. — Той вдигна поглед към мен, меките му кафяви очи ме изпитваха.
Оставих сандвича си.
— Татко, нали не мислиш, че съм способна да нараня някого?
— Имаш толкова нежна душа — каза тъжно той.
Нежна? Той познаваше ли ме изобщо?
— Аз просто… чудех се дали има още нещо…
— Донесох десерт.
И двамата вдигнахме поглед към мащехата ми. Тя придърпа един стол до татковия и разположи задника си върху него, като постави внимателно бяла кутия за десерт на масата. Бях готова да се обзаложа, че тъкмо е направила късата си кестенява коса и ноктите си. Миришеше на лак за коса и на лак за нокти. Често се чудех какво вижда татко в нея. Просто беше заслепен от твърде лъскавата й външност като всички други. Всички, които я познаваха — или си мислеха, че я познават — я смятаха за светица, задето е взела за съпруг полицай с две малки деца. Светица не беше думата, за която се сещах аз. Струва ми се, че я дразнех. Честно казано, и тя мен също. Червилото й винаги беше твърде червено за светлата й кожа, сенките — твърде сини. Аурата й — възтъмна.
Сестра ми Джема, която я следваше по петите, седна на единственото свободно място до мен с дежурна, тоест насилена усмивка. Русата й коса беше опъната назад в стегнат кок и беше с точно толкова грим, че да изглежда поддържана, но и като делова жена. Беше психоаналитик все пак.
Отношенията ни, някога твърде топли, бяха започнали постепенно да се развалят след гимназията. Нямах представа защо. Тя беше три години по-голяма от мен и когато бяхме деца, не пропускаше възможност да ми припомни това. Докато Дениз беше единствената майка, която аз познавах — колкото и тъжно да беше това — Джема беше имала три прекрасни години с истинската ни майка, преди тя да умре при раждането на моя милост. Често се бях чудила дали напрежението в отношенията ни беше породено от това. Дали подсъзнателно Джема не ме винеше за смъртта на майка ни.
Овакантеното място беше заето само година по-късно, когато татко се ожени за вълчицата. Джема мигом се беше привързала към нея. Аз, от друга страна, още бях далеч от връхната точка на връзката майка-дъщеря. Предпочитах да поддържам по-неангажирани отношения с мащехата си, обогатени с известна пикантност.
Странно, бях почти доволна, че ни прекъснаха. Не бях сигурна докъде ще доведе разпитът на татко — нито дори дали самият той знаеше какво иска да постигне с него — но все още имаше твърде много, което той не знаеше. Не че му трябваше да го знае. И нямаше никога да го узнае, ако зависеше от мен. Да речем това, че бях жътвар на души. И все пак изглеждаше толкова объркан. Почти отчаян. Човек би си помислил, че след двайсет години служба в полицията ще е по-опитен в разпитите. Залавяше се за сламки, използваше прозрачни детински похвати.
Довърших сандвича си набързо, извиних се за огромно неудоволствие на татко и хукнах към вкъщи, като си отбелязах наум, че Дениз не ми предложи от чийзкейка, който беше взела от пекарната в края на улицата. По дългия опасен трийсетсекунден път до вкъщи осъзнах, че Джема беше озадачена от поведението на татко също колкото мен. Тя не спираше да го поглежда любопитно изпод спуснати ресници. Може би трябваше да й се обадя по-късно и да я попитам дали има представа какво става. Или да се оставя на немска състезателка по свободна борба да ми направи кола маска на бикини зоната, което със сигурност щеше да е по-забавно от телефонен разговор със сестра ми.
— Е, какво? — попита Куки, показала глава през вратата, като ме видя да влизам в апартамента си. Как така винаги знаеше кога се прибирам? Бях съвсем тиха. Дим. Почти невидима. Като нинджа, без увитата глава.
— Гадост — изругах, след като се спънах и си изпуснах мобилния телефон.
— Говори ли с Уорън?
— Естествено. — Вдигнах телефона си и затърсих из чантата вечно изчезващите ключове.