— И?
— Човекът ще има нужда от лечение.
Тя въздъхна и се облегна на касата на вратата.
— Бедничкият. Той наистина ли е заплашил убития търговец на коли?
— Пред няколко свидетели, служители във фирмата — кимнах аз.
— По дяволите. Това няма да помогне много на нашия случай.
— Вярно, но ще е без значение, когато открием истинския извършител.
— Ако открием истинския извършител.
— А ти научи ли нещо?
— Каубоите носят ли шпори? — Сините й очи проблясваха в сумрака.
— Ооо, звучи обещаващо. Искаш ли да влезеш?
— Разбира се. Нека само да взема бърз душ.
— И аз. Имам чувството, че още мириша на незаконно изхвърлено автомобилно масло.
— Не забравяй кафето — поръча тя, преди да затвори вратата.
Подвикнах за поздрав на съквартиранта си господин Уонг, преди да вляза под душа. Но за пореден път не бях сама. Мъртвецът от багажника се появи точно когато водата стана гореща. Опитах се да изхвърля гадината, като се подпирах на стената и го бутах с всичка сила, но той не помръдваше. Със сигурност трябваше да се науча да подлагам лудите на екзорсизъм. После облякох спортен екип и започнах да правя кафе. Колкото и да се стараех да отбягвам тази мисъл, съзнанието ми постоянно се връщаше към онова, което сестрата на Ракетата бе казала за Рейес. Приносителят на смърт, моля ви се. Кой се изразяваше така?
Тъкмо включих копчето на Господин Кофеин и усетих как отзад ме облъхна зверска топлина. Спрях и се насладих на чувството за миг, преди да се обърна. Рейес беше подпрял ръце на шкафа от двете ми страни. Отпуснах се назад и си позволих рядкото удоволствие само да гледам. Плътните му устни бяха възможно най-чувственото нещо в него. Така приканващи. Така готови за целувка. Бистрите му кафяви очи бяха подчертани от гъсти мигли, толкова тъмни, че в контраст с тях зелените и златисти точици в ирисите му искряха. Всичко това бе материал за фантазиите на всяко момиче.
Погледът му, решителен и потрепващ, задържа моя в плен, когато пръстите му дръпнаха връзките на спортния ми панталон. Впери поглед в устата ми като дете в магазин за бонбони. Както винаги, кожата му излъчваше топлина и аз се чудех дали това е така, защото въпреки че не беше във физическото си тяло, все пак беше жив, или защото се бе родил в пламъците на ада. Буквално.
— Днес научих някои неща за теб.
Пръстът му се спусна надолу и причини земетръсни вълни в тялото ми.
— Нима?
Така нямаше да стигнем доникъде. Шмугнах се покрай него и се насочих към канапето.
— Идваш ли? — попитах го, когато той въздъхна.
Рейес проследи с поглед как седнах и кръстосах крака по турски. Още чувствах паренето на пръстите му по корема си. Колкото и силно да исках тези пръсти да стигнат до интимното ми местенце, с притежателя им трябваше да си поговорим.
Малко след това Рейес влезе в дневната ми, за което му бяха нужни не повече от две крачки и веднага забеляза господин Уонг, който стоеше в ъгъла. Обърна се и го изгледа сърдито.
— Той знае ли, че е мъртъв?
— Нямам представа. Според слуховете, ако материалното ти тяло умре, ще се превърнеш в Антихриста.
Той замълча, стисна челюст и наведе глава, с което ме накара да се запитам колко силно бях ударила точно по болното място. Не ме остави да се чудя дълго.
— С тази цел съм създаден.
Паниката, която ме завладя, се появи от само себе си, не можех да я контролирам.
Той ме погледна.
— Изненадана ли си?
— Не. Малко — признах.
— Срещала ли си хора, които искат да са професионални бейзболисти, но уменията им не са достатъчно добри?
Сбърчих вежди при внезапната промяна на темата.
— Ами, познавах едно момче, което много искаше да стане професионалист. Правеше всичко по силите си.
— Сега женен ли е?
— Да — отвърнах, като недоумявах накъде бие. — Има две деца.
— Син?
— Да. И момиче.
— Ще те попитам нещо. С какво се занимава синът му?
Естествено. Беше ми дал точната илюстрация.
— Играе бейзбол. Още от двегодишен.
Той кимна с разбиране.
— И той ще притиска това дете все повече и повече да успее като професионален бейзболист, какъвто той не е станал.
— Баща ти така и не е успял да покори света, така че е подготвил детето си да го направи.