— Именно.
— И колко добре те е подготвил?
— Какви са шансовете на това дете да стане професионален играч?
— Разбирам. Ти не си като него. Но ми казаха, че материалното ти тяло те задържа и без него ще загубиш човечността си. Че ще се превърнеш точно в това, в което той иска.
— Защо вярваш на всичко, което чуеш за мен и на нищо, което аз ти казвам?
— Не е истина — отрекох и притиснах към гърдите си възглавницата, която запрати към мен. — Ти ми каза, че не знаеш какво ще се случи, ако умреш. Просто се опитвам да разбера.
— И все пак всичко, което слушаш за мен, е лошо. Катастрофално. — Той ме погледна изпод миглите си и прошепна: — Лъжа.
— Току-що сам ми каза защо си бил създаден. Това не е лъжа.
— Баща ми ме е създал с някаква цел. Това не ме прави негова марионетка. И със сигурност не ме прави тъп Антихрист. — Той се извърна от мен, гневът му нарастваше бързо и измести отчаянието му. — Не искам да се караме.
— И аз не искам да се караме — казах и се изправих бързо. — Само искам да те намеря. Искам да си добре.
— Коя част от капан не можеш да разбереш? — Той се обърна и ми отправи смразяващ поглед. — Докато ти не си в безопасност, аз няма да съм добре.
Чухме почукване на вратата и двамата отправихме погледи натам.
— Приятелчето ти е — каза той раздразнен.
— Куки? — Тя никога не чукаше.
— Другото.
— Имам повече от двама приятели, Рейес.
— Чух това — каза Гарет, когато отворих вратата. Извади оръжието си, преди да успея да мигна. Непременно трябваше да се науча да правя това. — Къде е той? — Гарет ме избута и започна да оглежда наоколо.
Рейес още беше там. Чувствах го. Просто вече не можех да го виждам. Естествено, Гарет също не можеше да го види, не че имаше значение. Пистолетът надали щеше да му е от полза в схватка със сина на Сатаната.
— Той не е тук.
Гарет се обърна към мен, стиснал зъби.
— Мислех, че имаме уговорка.
— Спокойно, верни друже — казах, като затворих вратата и тръгнах към кухненския бокс. Имах нужда от кофеин. — Материалното му тяло не е тук. Нематериалното се омете, за да се цупи.
Чух далечно ръмжене, докато търсех любимата си чаша, онази с надпис: „Едуард предпочита брюнетки“.
— Пиеш кафе толкова късно вечер?
— Ако не е кафе, ще трябва да преполовя бутилка „Джак Даниълс“.
— Цялата тази история с материалното и нематериалното тяло на Фароу… направо ме побърква.
— Откри ли нещо за Мъртвеца от багажника? — попитах точно когато Куки влезе по пижама.
— О — възкликна тя, изненадана от присъствието на външен човек. — Хм, май трябва да се преоблека.
— Не ставай смешна — намръщих й се. — Това е само Суопс.
— Да — рече тя и прикри гърди срамежливо, като че ли можехме да видим повече от обичайното под трикотажната й пижама. Изкикоти се нервно и тръгна към каната за кафе.
Беше крайно време двамата да се опознаят. Тя си падна по Гарет от момента, в който той влезе в кабинета ми с чичо Боб. Водеха разследване и Гарет остана в чакалнята, или по-точно в кабинета на Куки, за да може Чибо да ме разпита насаме дали не знам нещо за убита възрастна жена от богаташки квартал. Това се случи преди Гарет да узнае истината за мен. Не знам за какво си бяха говорили, но Куки вече никога не беше същата. Или просто се дължеше на това, че прекара цели десет минути насаме с висок, мускулест мъж, чиято кожа с цвят на кафе мока караше сивите му очи да блестят като сребро на слънцето.
Той й се ухили, съвсем наясно как й въздейства, как въздейства на повечето жени, и седна на бар стола, разположен по диагонал на канапето.
— Учителка в детска градина — каза той, като очевидно отговаряше на въпроса ми дали е открил нещо за колата на Куки, докато аз сипвах такова количество сметана в кафето си, че то стана неузнаваемо.
— Суопс — рекох, като намигнах на Куки, — не ни интересува какъв искаш да станеш, когато пораснеш. Искаме да разберем какво си открил за колата на Куки.
Очите й се разшириха.
— Моята кола? — прошепна тя.
— Много си забавна — подхвърли разсеяно той, като оглеждаше ъгъла, в който знаеше, че стои господин Уонг. Пардон, рее се.
— Предишният собственик е учителка в детска градина.
— Имаш предвид човекът, който е притежавал колата ми преди мен? — попита Куки, която пиеше кафето си черно, седнала на канапето срещу него.