Гарет се усмихна. И аз се усмихнах, като се замислих, че тя за първи път му каза толкова много думи наведнъж.
— Да, и е понатрупала доста глоби за превишена скорост.
Седнах до Куки, която дори и в трикотажната си пижама беше голяма красавица.
— Мислиш ли, че го е блъснала и е избягала?
— Не и щом е умрял в багажника.
— О, да. — Тя поклати глава. — Чакай. — Ченето й увисна. — Нали не мислиш, че тя го е убила? И го е сложила в багажника нарочно?
— Обратното на случайно? — попита той.
Куки сви рамене и се изкикоти свенливо.
— Била е хваната да шофира в пияно състояние — каза Гарет. — Преди е била арестувана за каране в пияно състояние, но делото е било прекратено от съда по формални причини.
— Добре — измърморих, като разсъждавах на глас, — да кажем, че тя се прибира от купон, когато Мъртвеца от багажника излиза на платното — само дето още не е мъртъв де — и тя го блъска, изпада в паника, спира да провери и разбира, че той е още жив. Така че го натъпква в багажника… защо? За да не я издаде? — След кратък размисъл признах: — Това не се връзва. Щом толкова се е страхувала да не я хванат, защо изобщо да спира?
— Точно така — каза Гарет. — Теорията ти издиша.
Зачудих се къде ли ходеше Мъртвеца от багажника, когато не бях под душа. Сигурно се връщаше в багажника на Куки.
— Просто ще трябва да се поразровиш още малко — заръчах на Гарет.
— Ти знаеш ли за изкуствените й умиращи растения? — обърна се той към Куки.
Тя стисна устни и кимна, като в същото време завъртя показалец до ухото си. Никой не разбираше истинската ми същност.
— А ти какво откри за Мими? — попитах я.
— О, много неща. — Куки изправи гръб, развълнувана, че й се дава думата. — Когато Мими била ученичка в гимназията в Руис, се преместила да живее в Албукърки при баба си и дядо си.
Очаквахме да чуем още. След малко попитах:
— Това ли е?
Тя се ухили.
— Не, разбира се. Училищните дневници вече са на път.
Аха, сега разбрах защо беше толкова горда. При последния ни случай, когато се опитахме да получим училищен дневник, все едно карахме баща, който не плаща издръжка, да дари бъбрек. Накрая се наложи да призова чичо Боб, който размаха значка и свали училищната секретарка.
— И как успя? — попитах, нетърпелива да чуя какво е направила.
Тя се умърлуши.
— Просто ги помолих.
О! Е, това не беше особено вълнуващо.
— Но все пак си ги издействала — опитах се да я ободря.
— Така е. Отивам да си лягам. — Куки погледна стеснително Гарет, после ме стрелна лукаво изпод мигли.
Повдигнах вежди въпросително. Тя стисна зъби и ококори очи. Аз сбърчих нос все още неразбиращо. Куки въздъхна и кимна леко по посока на вратата. О! Погледнах Гарет, който се стараеше да бъде джентълмен и да се прави, че не забелязва размяната ни на физиономии и жестове. Внезапно силно се заинтригува от облегалката на стола.
— Ще те изпратя. — Станах и я придружих до площадката, като бях наясно, че тя иска да говорим за Гарет. Надявах се, че няма да ме моли да му предам бележка. Така или иначе не си носех лист.
Тя отвори входната си врата и се обърна.
— Е, той тук ли е?
— Гарет? — попитах аз притеснена.
— Какво?
— Чакай, кой?
— Чарли — изпъшка тя раздразнено, — момчето.
— О! — Съвсем бях забравила, че докато бродехме по улиците на Албукърки в три часа през нощта — да ходиш по пантофи-зайци не беше много по-различно от това да си бос — се бях изпуснала, че скромният й дом е обитаван от мъртво хлапе. Трябваше да се науча да си мълча. Огледах се набързо. Апартаментът й беше контраст между черно и ярките цветове, типични за Мексико, обзавеждането — смесица от рустикалния стил на югозападните райони и селски елементи. Моят апартамент, независимо че беше с абсолютно същото разположение и размери, изглеждаше като обзаведен с мебели от гаражна разпродажба и изостанали джунджурии от колежанския ми период.
— Не, не го виждам.
— Може ли да провериш и другите стаи?
— Разбира се.
След петминутно претърсване и чувство за вина, което ме ядеше отвътре — наистина не биваше да й казвам — отново стояхме до входната врата и нямаше мъртво хлапе на хоризонта.