Единственото, за което Мадам Невен не споменаваше, бе, че в действителност никой не може да види демоните. В крайна сметка се оказа, че тя беше безполезна като въздушна пушка при престрелка.
Тъкмо щях да затворя страницата, когато две думи привлякоха вниманието ми. Там, в средата на най-обикновен параграф, посветен на предполагаемите алергии на демоните към омекотител за пране, имаше линк с плътни букви, наименуван: „Жътвар на души“. Аз! Е, това беше вълнуващо. Щракнах върху линка. На страницата, която се отвори, над надписа „Сайтът е в процес на обновяване“, имаше само едно изречение, но пък си го биваше.
„Ако си жътвар на души, моля те, свържи се с мен незабавно.“
Добре. Това беше нещо ново.
Глава 8
„Секс ли надушвам тук или само си въобразявам?“
На следващата сутрин се събудих в четири и половина — може да се каже пет минути след безбожно рано — и докато лежах в леглото, се чудех защо, в името на Свети Франсис, се бях събудила в четири и половина. Над мен не се рееха мъртъвци, наоколо не се забелязваше глобална катастрофа, никой не хвърляше дрехи в лицето ми и все пак с жътварските си способности долавях нещо нередно.
Заслушах се за телефона. Ако на някой му стискаше да ми звъни преди седем, то това беше чичо Боб. Но никой не се обаждаше. Нито дори зовът на природата.
Въздъхнах, обърнах се по гръб и се втренчих в тъмнината. След като и Джанел Йорк, и Томи Запата бяха мъртви, имах чувството, че който и да стоеше зад убийствата, не търсеше информация. Всъщност, ако трябваше да направя ненаучно предположение, бих казала, че убиецът по-скоро иска да прикрие информация.
Нещо се беше случило в гимназията в Руис преди двайсет години, нещо по-сериозно от пиянство на малолетни. И поне един човек искаше то да не се разгласява. Толкова много, че беше готов да убива за това.
Рейес също беше ангажирал голяма част от съзнанието ми.
Можеше ли наистина да се окаже, че той е Антихристът? Това щеше да е гадно. Може би той беше прав. Може би всички други грешаха. Честно казано, не ми беше лесно да си затворя очите пред факта, че той беше син на най-голямото зло, съществувало някога. Но това не правеше него зъл. Нали? Щеше ли наистина да изгуби човечността си, ако материалното му тяло умреше? Не беше речено, че той непременно ще следва примера на баща си. Но самата мисъл да умре сега, след толкова време…
В някакъв момент трябваше да спра и да се замисля защо се стремях толкова упорито да открия тялото му, а отговорът беше смешно лесен. Не исках да го загубя. Не исках да се лиша от нищожния шанс за бъдеще с него, което беше твърде съмнително, предвид това, че той трябваше да се върне в затвора. Но ето я и нея, в целия й блясък. Истината. В много отношения бях също толкова коравосърдечна и егоистична, колкото мащехата си.
Леле. От истината наистина боляло.
При всички положения трябваше да намеря нов източник на информация. Мъртвите ми приятели не ми помагаха особено. Той имаше нещо като сестра. Имаше и близък приятел. Ако някой знаеше къде Рейес би скрил тялото си, то това беше един от тях.
Реших да се откажа от съблазънта за нормален нощен сън, да пийна кафе и да обмисля каква да е следващата ми стъпка в безкрайното ми търсене на бога Рейес. Може би трябваше да поразпитам Мадам Невен с набор от въпроси като в „Стани богат“?
Като жътвар на души по рождение бях свикнала мъртвите да се появяват около мен и да изчезват от живота ми във всеки един момент. Бях се научила да приемам внезапния приток на адреналин, предизвикван от ненадейната им поява, особено когато ми се изтърсеше някоя грамада с молба за брачен съвет. Но в повечето случаи тактиката ми „бий се или бягай“ изискваше от мен да решавам на момента дали да пусна юмруците в ход или да си плюя на петите с писъци. Така че когато извлякох полузаспалото си тяло от леглото, за да търся еликсира на живота, известен под името „кафе“, фактът, че двама мъже се бяха излегнали в дневната ми, едва се отрази по моята скала на Рихтер.
Все пак се спрях и им хвърлих критичен поглед, после още един — най-вече защото не бяха мъртви — преди да се отправя към кафеварката. Определено имах нужда от зареждане, преди да се занимая с двамината, които, както силно подозирах, бяха влезли с взлом. Трети човек, който приличаше на великана Андре, беше препречил входната врата. Ако добрата ми приятелка Куки нахълташе скоро, щеше да го сполети адско главоболие.