— Добре ли си? — попитах, без да мога да устоя на желанието да я подразня поне мъничко. — Искаш ли едно валерианче?
— Няма нужда, добре съм — отвърна тя, докато упражняваше техниката за дишане, която научихме от един документален филм за раждане във вода. — Много ти знае задникът.
Това беше незаслужено.
— И като спомена задника ми, трябва хубавичко да си поговорим относно представата ти за него. — Вървяхме към кафенето. — Кльощав? Сериозно ли? — Ретро закусвалнята беше обзаведена с тюркоазни кръгли бар столове и розови плотове. Сервитьорката тръгна към нас. Униформата й беше в тон със светлотюркоазното на столовете. — Ще ти кажа аз…
— Здравейте.
Обърнах се към сервитьорката и й се усмихнах. На баджа й пишеше „Норма“.
— Искате ли кафе, момичета?
С Куки се спогледахме. Беше все едно да попиташ слънцето иска ли да грее. Седнахме на бара и закимахме като кукличките на таблото на микробус фолксваген. Освен това ни нарече „момичета“, което беше сладко.
— Имате късмет значи — заяви ухилена тя, — защото правя най-доброто кафе отсам Рио Гранде.
В този миг се влюбих. Мъничко. Като положих усилие да не ми потекат лигите, когато наситеният аромат се донесе до мен, казах:
— Всъщност търсим някого. Отдавна ли започна смяната ти?
Тя ни наля и остави каната настрани.
— Мили боже — възкликна и примигна изненадано, — очите ти имат най-прекрасния цвят, който съм виждала. Те са…
— С цвят на злато — допълних и се усмихнах отново. — Често ми го казват. — Явно златистите очи бяха рядкост. Определено предизвикват доста коментари. — Е…
— О, не, не съм тук отдавна. Вие сте първите ми клиенти. Но готвачът беше тук цялата вечер. Може би ще ви помогне. Брад! — Тя се провикна към готвача, както само сервитьорка в закусвалня го умее.
Брад се облегна на прозорчето зад нея. Очаквах да видя мърляв застаряващ господин, който отчаяно се нуждае от бръснене. Вместо това срещу мен стоеше хлапе на не повече от деветнайсет с дяволит поглед и флиртаджийска усмивка, отправена към по-възрастната сервитьорка.
— Викаш ли ме? — каза той с най-прелъстителното мъркане, което успя да докара.
Тя извъртя очи нагоре и го погледна майчински.
— Тези жени търсят някого.
Погледът му се насочи към мен и интересът в изражението му беше съвсем неприкрит.
— Е, слава богу, че ме откриха.
Леле. Стараех се да не се изкискам. Това само би го окуражило.
— Виждал ли си една жена — попита Куки с делови тон, — малко под четирийсет, с къса кестенява коса и светла кожа.
Той повдигна вежди развеселен.
— Всяка вечер, госпожо. Може ли малко повече подробности?
— Имаш ли снимка? — попитах я аз.
Тя отпусна рамене с разочарование.
— Дори не помислих за това. Имам една в апартамента си, сигурна съм. Защо не се сетих да я взема?
— Не започвай да се самобичуваш. — Обърнах се към хлапето. — Може ли да ми дадеш името и номера ти? — попитах го аз. — А също и на сервитьорката от предишната смяна — добавих към Норма.
Тя наклони глава колебливо.
— Мисля че трябва да я питам, преди да дам такава информация, мила.
Обикновено носех съвсем истинско ламинирано удостоверение за частен детектив, което размахвах, за да развързвам езиците на хората, но Куки ме измъкна от апартамента ми толкова бързо, че дори не се сетих да го взема. Мразех да съм лишена от шанса да го размахвам.
— Мога да ви кажа името на сервитьорката — обади се хлапето с дяволит блясък в очите. — Изи. Номерът й е в мъжката тоалетна, втора кабинка, точно под трогателно стихче за нещастието на мъжете с цици.
Това хлапе си беше сбъркало призванието.
— Мъжките цици са си нещастие. Ами ако дойда утре вечер? На смяна ли си?
Разпери ръце, като сочеше обстановката.
— Изживявам мечтата си, скъпа. Не бих пропуснал за нищо на света.
Отне ми няколко секунди да огледам района. Закусвалнята беше разположена на натоварено кръстовище в центъра. Натоварено в работно време. Мъртвата филмова звезда с меката шапка продължаваше да ме гледа, аз продължавах да не му обръщам внимание. Сега не беше моментът да говоря с някого, когото само аз виждах. След няколко големи глътки от най-доброто кафе, което някога бях опитвала — Норма не се шегуваше — се обърнах към Куки.