— Дали някоя от вас не е Чарли Дейвидсън? — попита мъжът.
— Аз съм Чарли.
Той улови ръката ми, като че ли бях последната надежда на човечеството. Ако беше истина, горко му на човечеството. Жената направи същото, крехката й ръка бе тресящо се кълбо от нерви.
— Госпожице Дейвидсън — каза господинът и ме облъхна с аромат на скъп одеколон, — ние сме родителите на Мими.
— О! — възкликнах изненадана. — Моля, заповядайте насам. — Направих знак на Куки да ни последва и ги въведох в кабинета си. Предвидлива както винаги, тя взе бележника си, за да може да си записва.
— Вие трябва да сте Куки — каза мъжът и се ръкува с нея.
— Да, аз съм, господин Маршал. — Тя се обърна към жената. — Госпожо Маршал. Съжалявам за всичко.
— Моля, наричайте ме Уанда. Това е Харолд. Мими ни разказа за вас.
В усмивката на Куки бяха примесени равни дози уважение и ужас, докато им предлагаше да седнат. Реших, че трябва да изясня това по-късно.
Придърпах един стол за нея и се настаних зад бюрото си.
— Предполагам, че не знаете къде е тя? — стрелях наслуки.
Срещнах погледа на Харолд, беше тъжен, но ясен. Усещах колко безсилен се чувства, но беше запазил и надежда, което не можеше да се каже за Уорън, съпруга на Мими. Имах смътното подозрение, че може би знае нещо повече.
— Готов съм да платя всякаква сума, госпожице Дейвидсън. Чувал съм хубави неща за вас.
Това беше ново. Хората рядко имаха да кажат нещо хубаво за мен, освен ако „луда за връзване“ вече не се смяташе за комплимент.
— Господин Маршал…
— Харолд — настоя той.
— Харолд, преценявам хората доста добре — това е част от работата ми — а вие изглежда не просто се надявате, че Мими е добре. Изглеждате по-скоро, сякаш сте в очакване, сякаш знаете нещо, което друг не знае.
Двойката се спогледа. Можех да видя колебанието в очите им. Чудеха се дали могат да ми се доверят.
— Нека да видим дали ще мога да помогна — предложих аз.
С нерешително кимване той ми даде знак да започна.
— Добре. Мими е започнала да се държи странно преди няколко седмици, но не е споделила какво я тревожи.
— Точно така — потвърди Уанда, като стискаше дамската си чанта в скута си. — Опитах се да я предразположа, когато дойде — води децата на гости с преспиване всеки месец на първо число — но… тя просто… — Гласът й секна и тя спря, за да избърше очите си с кърпичка, преди да ме погледне. Съпругът й сложи ръката си върху нейната.
— Но тя ви е казала нещо. Може тогава да ви се е сторило странно, а след изчезването й да сте го осмислили.
Уанда ахна.
— Да, каза ми, но аз не разбрах… — Тя отново замлъкна.
— Ще споделите ли с мен какво ви каза?
Тя притвори очи, личеше си, че се съпротивлява. Желанието й да ми се довери струеше от нея, но казаното й от Мими я караше да се съмнява във всичко. Във всички.
— Уанда — каза Куки и се наведе напред със загрижено изражение, — ако има човек на този свят, на когото бих поверила живота си, то това е жената срещу теб. Тя ще направи всичко по човешките възможности — а дори и свръхчовешките — за да върне дъщеря ви невредима.
Това беше най-милото нещо, което Куки някога беше казвала за мен. После щях да я посмъмря относно забележката за свръхчовешките възможности, но го каза добронамерено. Определено заслужаваше повишение.
— Продължавай, миличка — нежно я придума Харолд.
Уанда пое дъх и преглътна мъчително, преди да заговори.
— Каза ми, че много отдавна е направила ужасна грешка, че е извършила нещо чудовищно. Аз възразих, казах й, че няма значение, но тя настояваше, че всяка грешка трябва да се заплати. Око за око. — Тя ме погледна с отчаяние, което ми късаше сърцето. — Не искам тя да пострада. Каквото и да е направила или да си мисли, че е направила, било е грешка.
— Ето защо се надяваме сама да е решила да изчезне — добави Харолд. — Че го е планирала и е в безопасност.
— Но тя никога не би изоставила Уорън и децата, без да има изключително сериозна причина, госпожице Дейвидсън. Ако го е направила, значи не е имала избор.