— Какво? Как?
— И аз не знам точно — излъгах. — Но трябва да го намеря, преди да е станало твърде късно. Имаш ли представа къде може да е?
— Не — пророни тя, гласът й пресекна от сълзите, които потекоха по бузите й. — Но щатският шериф каза, че има сериозни неприятности.
Кръвта във вените ми се смрази. Никой, дори и властите не знаеха, че Ким е негова неродна сестра. Тя беше напълно извадена от схемата. Никакъв контакт. Така беше настоял Рейес. Нямаше абсолютно никакви документи, които да ги свържат. Поне аз не знаех за такива.
— А сега и това — продължи тя, без да забелязва паниката ми. — Защо? Защо иска да ме изостави така?
Или този шериф беше много добър в работата си, или разполагаше с вътрешна информация. Реших, че е второто, защото никой не беше чак толкова добър.
Обхванах с длани ръката й.
— Ким, обещавам ти, ще направя всичко възможно да го намеря.
Тя ме прегърна. Притиснах я леко, като се боях да не се счупи в ръцете ми.
Криволичех в задръстването по 1–40 и се чудех, как да му се не види, щатски шериф бе открил връзката с Ким. Тази мисъл ме обърка. Не беше лесно да се стигне до нея, а аз знаех предварително за съществуването й. Не бяха много хората на земята, на които това бе известно.
Телефонът ми звънна с мелодията на „Намираш ли ме секси?“ Отворих го, като знаех, че насреща е Куки.
— Домът с лоша слава на Чарли.
— Трябва да ме прибереш — каза тя.
— Да не би да се предлагаш отново по улиците? Не се ли разбрахме по този въпрос?
— Няколко седмици, преди Мими да се премести в Албукърки, момиче от нейния клас е изчезнало.
Намалих и с Мизъри преминахме в дясната лента.
— Какво се е случило? — повиших глас, за да надвикам клаксоните и резките подвиквания. — Имала ли е нужда от лечение?
— Никой не знае. Така и не са намерили тялото й.
— Това е любопитно.
— Да. Всъщност е печално. Според статия във вестник отпреди пет години родителите й още живеят в Руис. Останали са в същата къща двайсет години с надеждата, че дъщеря им ще се върне у дома.
Това всъщност не беше рядкост. Когато случаят оставаше неразкрит, родителите често се бояха да се преместят, за да не се върне детето и да открие, че ги няма.
— Приключеният случай, било в добра или лоша посока, си е за предпочитане.
— И познай как се казва.
— Хм…
— Хана Инсинга.
Аха. Онази Хана от съобщението на Мими върху стената на тоалетната в заведението.
— При теб съм до две минути — обещах, преди да затворя.
— Ето ти адреса — каза Куки, като се качваше в Мизъри.
— Кой ще отговаря на телефона? — Не че много ме беше грижа, но някой трябваше да тормози Куки. Защо не аз?
— Пренасочила съм обажданията към мобилния си телефон. — Беше помъкнала купчина документи и папки, както и лаптопа си.
— Браво на теб. Не ти плащам, за да обикаляш като рок звезда.
— Плащаш ли ми? По-скоро съм ти роб.
— Къде-къде по-евтина си от роб. Сама си осигуряваш подслон, плащаш си сметките.
Оригинална както винаги, тя ми се изплези и в същото време щракна колана си. Фукла. Видях пролука и се шмугнах по „Сентрал“. Времето трябваше да се цени. Папките се разлетяха от скута на Куки. Тя ги стисна и изскимтя:
— Порязах се на хартията!
— Така ти се пада, като ми се плезиш.
Тя засмука пръста си и ме стрелна злобно, преди да отдалечи ръка, за да огледа внимателно пораженията.
— Застраховката ми за трудова злополука покрива ли порязване с хартия?
— Кокошките снасят ли снежни топки?
След малко повече от два часа седяхме в уютна дневна в Руис с приятна жена на име Хай, която ни беше поднесла разтворима напитка в чаши за чай. Хай изглеждаше наполовина азиатка, най-вероятно корейка, но съпругът й беше рус и синеок пилот във военноморския флот. Бяха се срещнали по време на отпуската му в Корпус Кристи, нейния роден град в южната част на Тексас. Личеше, че е оттам и по носовия й изговор. Тя беше дребна и кръглолика, с прошарена черна коса, подстригана на черта до брадичката. С бялата си блуза и панталони цвят каки изглеждаше по-млада за възрастта си, въпреки че беше крехка като чашите за чай, които ни поднесе.
— Благодаря — казах й, когато ми подаде салфетка.