Обичах да карам лошите момчета да се поизпотят, това ме възбуждаше. Обичах да карам и добрите момчета да се потят, по същата причина, само че средствата бяха различни.
По пътя на връщане трябваше да минем през Санта Фе, което ми даваше идеалната възможност да се срещна насаме с Нийл Госет, директора на местния затвор. Всъщност, той се беше обадил, докато пътувахме и настоя да се отбия, за да се видим. Накара секретарката си да ни запише час, тъй като в затвора много си държат на графика.
— Мислиш ли, че Нийл би ти осигурил достъп до такава информация? — попита Куки, след като свърши разговора с дъщеря си Амбър. Изглежда Амбър си прекарваше добре при баща си и това явно тревожеше Куки. — Записите от посещенията все пак не са ли поверителни?
— Да караме подред — казах, докато шофирах към затвора. Извадих мобилния си телефон и се обадих на чичо Боб.
— О! — възкликна Куки, като не спираше да пише на лаптопа си. — Твоята Мадам Невен току-що отговори на писмото ми.
— Сериозно? Споменава ли нещо за мен?
Тя се подсмихна.
— Попитах я какво иска от жътваря на души, и тя пише, цитирам: „Това е между мен и жътваря на души“.
— Споменала ме е значи. Мила е.
Куки кимна, когато чичо Боб вдигна телефона с рязък тон.
— Какво имаш?
— Освен страхотни цици ли? — попитах.
— По случая.
Беше толкова сприхав.
— Всичко ли искаш да чуеш или да разказвам избирателно?
— Всичко, ако не възразяваш.
Така че изпях всичко по случая в следващите десет минути, докато Куки търсеше информация чрез лаптопа си. От време на време ми излайваше по някоя подробност, очевидно неудовлетворена от моята интерпретация на мюзикъла „Кайл Кирш превзема света“.
След дълго мълчание, което ме накара да се съмнявам дали окончателно не е станал жертва на запушените си артерии, чух пъхтене, пуфтене и изскърцване на врата, а след това шепота му:
— Кайл Кирш?
— Къде се намираш?
— В тоалетната, мамка му. Не можеш просто така да изстреляш такава гадост пред хората. Кайл Кирш?
— Да.
— Онзи Кайл Кирш?
Очевидно имаше проблеми с оросяването.
— Сега трябва да отида в затвора. Обади ми се да говорим, когато софтуерът ти се отблокира.
— Добре, чакай — спря ме той, преди да затворя, — нека да проуча случая с изчезналото момиче. Не прави нищо прибързано.
— Аз? — обидих се само съвсем малко.
— Разбунваш гнездата на стършелите по-често и от дванайсетгодишно момче с бейзболна бухалка. Ти си като дрогирана Лоис Лейн.
— Това вече беше безобразие. Е, имаш ли още нещо за мен?
— Не.
— Жалко.
— Ще се пазиш ли от неприятности?
— Моля? К-шшшшш. Връзката се разпада. — Затворих, преди той да успее да каже още нещо. Ако аз бях Лоис Лейн, Рейес Фароу със сигурност бе моят Супермен. Трябваше да го намеря преди демоните от Криптон да са довършили започнатото. Фактът, че не го бях виждала цял ден, не ми убягваше. Дали беше умрял? Отишъл ли си бе вече? Самата мисъл за това причиняваше смазваща тежест в гърдите ми. Дишах дълбоко, за да се успокоя, докато минавахме през портала на затвора.
— Според написаното тук, Джанел Йорк има жива сестра, но тя в момента живее в Калифорния — съобщи Куки.
— Леле, това е доста път. Тук сме за среща с Нийл Госет — казах на пазача.
Той хвърли поглед към една папка, позата му беше като на войник под команда „мирно“.
— Имате ли записан час?
— Разбира се — отвърнах и пуснах закачлива усмивка. — Аз съм Шарлот Дейвидсън, а това е Куки Ковалски.
Ъгълчетата на устата му трепнаха в усмивка. Беше твърде млад, за да е претръпнал и достатъчно възрастен, за да е наивен. Дяволски добра възраст по моите стандарти.
— Само вие сте записана, госпожице Дейвидсън. Ще съобщя — каза той.
Усмихнах се още по-широко, което според опита ми можеше да отвори повече врати от АК-47. Той задържа устата си сериозна с усилие, но очите му отвърнаха на усмивката ми, преди да се отправи към кабинката си.
— Може сестрата на Джанел да е дошла за погребението — предположи Куки. — Ще се обадя в погребалната агенция да проверя какви контакти са оставили.