Докато тя търсеше номера на агенцията, пазачът се върна, усмивката още напираше зад строго стиснатите му устни.
— Може да влезете. Ако карате само по този път — той посочи надясно, — ще ви изведе право пред неговата сграда.
— Благодаря ви.
След десет минути се озовах отново в щатския затвор. По-точно, в кабинета на Нийл Госет в щатския затвор. Куки остана в чакалнята, за да направи още проучвания и да проведе няколко телефонни разговора. Беше много продуктивна. Чух, че Нийл идва. Той поздрави Куки, после спря да поговори с Луан, секретарката си, която ни посрещна на входа и всеки път, когато идвах, ме гледаше, сякаш съм убила кученцето й. Имаше бледа кожа, която издаваше всяка от четирийсетте й и нещо години и силно контрастираше с късата й черна коса и тъмните й очи. Чудех се защо винаги ме гледа така кръвнишки. Не ме интересуваше чак толкова, че да попитам, но все пак. Не можех напълно да се доверя на чувството си, но като се върнах в спомените си към първата ни среща, нямах това усещане, докато тя не разбра, че съм дошла заради Рейес. Беше настроена едва ли не закрилнически към него и аз внезапно се зачудих защо.
Нийл благодари на Луан и се отправи към кабинета си. С него бяхме учили заедно, но не бяхме много близки. Най-вече защото той беше кретен. Слава богу, животът в затвора го беше направил по-зрял. И поради инцидент, случил се при идването на Рейес тук преди десет години, включващ неутрализиране на тримата най-опасни членове на банди сред затворниците, всичко на всичко за петнайсет секунди, Нийл беше донякъде светнат по отношение на Рейес. Видяното го беше впечатлило. А за мен знаеше достатъчно, че да вярва на всичко, което кажа, колкото и налудничаво да звучеше. В гимназията не беше така, там ме наричаха всякаква — от шизофреничка до Блъди Мери, което беше странно, защото рядко кървях. Сега обаче можех да използвам новородената му вяра в способностите ми като предимство и разчитах да ми помогне за случая.
Той влезе в кабинета си и ми кимна свойски, преди да седне зад бюрото. Нийл беше оплешивяващ бивш спортист, който, честно казано, беше запазил твърде добра фигура въпреки очевидната си страст към чашката.
— Виждала ли си го? — попита той, минавайки директно на темата. Явно засега се канеше да бъде напълно делови. Това ме устройваше. Имаше логика, че иска да знае къде е Рейес, след като беше директор на затвора, от който той всъщност беше избягал.
— Щях да те попитам същото.
— Искаш да кажеш, че не знаеш къде е? — Звучеше притеснен.
— Не. — Опитах се и аз да звуча притеснена.
Той въздъхна уморено и заряза началническото си поведение, а това, което каза после, ме изненада повече, отколкото ми се искаше да си призная.
— Трябва да го открием, Чарли. Не можем да допуснем щатските шерифи да стигнат до него първи.
Прободе ме чувство на тревога.
— Какво те кара да го кажеш?
— Това, че говорим за Рейес Фароу — отвърна той язвително. — Виждал съм на какво е способен. Виждал съм какво може. Бог знае какво би направил с истинско оръжие в ръце. — Разтърка лицето си с пръсти. След още една тежка въздишка поотпусна рамене и добави: — Ти знаеш по-добре от мен на какво е способен.
Имаше право. Знаех ужасно много повече от него. Ако Нийл беше и на крачка по-близо до истината, щеше да откачи.
— Те няма да могат да го спрат — продължи той с мрачно изражение. — А щом не могат да го спрат, ще използват всички възможни средства, за да го унищожат.
Мисълта Рейес да бъде унищожен от група шерифи ме накара да стисна зъби и за известно време сърцето ми спря. Рейес сам го беше казал. В човешки вид беше уязвим. Можеха да го победят. Не бях много сигурна колко може да ми е полезен Нийл, но щях да открия. А ако исках той да ми вярва, и аз трябваше да му се доверя. Въпреки че истината, цялата истина и нищо друго, освен истината беше твърде много и можех да навредя повече, отколкото да помогна, Нийл беше видял достатъчно, за да знае, че Рейес е от друг вид. Щях да използвам това, за да го привлека на своя страна, като оставя досадните подробности и думи като жътвар, души и син на Сатаната за някой друг път.
— Не знам къде е той — казах аз и направих великански скок в доверчивостта, — но знам, че е бил преследван и е ранен.
Това, което казах, го притесни. Лицето му остана спокойно — бе овладял добре неслизащото от мода изражение на играч на покер — но се разчувства и в този миг се уверих, че съм намерила истински съюзник. Не беше нито ядосан, че знам толкова за Рейес, нито подгонен от амбицията да залови затворника си. Очите му не светеха алчно при мисълта за похвалата, която би получил, задето е хванал избягал затворник.