— Хайде да поогледаме тук.
Тя за малко да се задави с кафето си.
— Разбира се. Дори не ми дойде на ум. Да поогледаме. Знаех си, че има защо да те доведа. — Тя скочи от стола си и наистина взе, че се огледа. Трябваше да впрегна всички сили, за да не се разсмея.
— Какво ще кажеш да надникнем в тоалетната, Магнум — предложих, преди волята да ме е напуснала и да прихна.
— Точно така — одобри тя и насочи поглед към сервизните помещения. — Добре, можем да започнем оттам.
След секунди влязохме в дамската тоалетна. За щастие, Норма само повдигна вежди, когато започнахме претърсването. Някои хора биха се разтревожили, особено когато проверихме и мъжката тоалетна, която беше най-вече за мъже, но Норма беше печена.
Тя продължи да пълни захарниците и да ни наблюдава с крайчеца на окото си. След подробен оглед на цялото заведение разбрахме, че Елвис не е в сградата. Нито Мими, приятелката на Куки.
— Защо я няма тук? — попита Куки. — Какво мислиш, че е станало?
Пак започваше да изпада в паника.
— Виж написаното пред очите ти.
— Не мога! — изкрещя тя, притеснена докрай.
— Използвай вътрешния си глас.
— Не съм като теб. Не мисля като теб и не притежавам твоите способности — заяви тя, като размахваше ръце. — Не мога да разследвам публично, още по-малко частно. Приятелка ме моли за помощ, а аз не мога дори да следвам единственото й простичко указание, не мога…
Мислех да й ударя шамар, докато разглеждах ясните наскоро написани букви, украсяващи едната стена на дамската тоалетна, но тя беше във вихъра си. Не ми се щеше да я прекъсвам.
След малко тя сама млъкна и погледна към стената.
— О — промълви смутено, — говорела си в буквален смисъл.
— Знаеш ли коя е Джанел Йорк? — попитах я.
Името беше изписано твърде старателно, за да е дело на тийнейджър, вандалстващ на обществено място. Отдолу имаше надпис ХАНА Л2-СЗ-Р27 със същия отчетлив почерк. Това не бяха графити. Беше съобщение. Откъснах едно парче тоалетна хартия и взех химикалка от Куки, за да запиша информацията.
— Не, не познавам Джанел — отвърна тя. — Мислиш ли, че Мими е писала това?
Погледнах в кошчето и извадих оттам наскоро отворена опаковка от перманентни маркери.
— Бих казала, че е твърде вероятно.
— Но защо ще иска да се срещнем тук, а после ще оставя съобщение на стената? Защо да не ми го прати на телефона?
— Не знам, скъпа. — Взех друго парче хартия, за да разровя боклука, но не открих нищо интересно. — Мисля, че наистина е имала намерение да те изчака тук, но нещо или някой я е накарал да размисли.
— О, боже. И какво ще правим сега? — попита Куки с отново нарастваща паника. — Какво ще правим сега?
— Първо — отбелязах аз, докато миех ръцете си, — ще спрем да се повтаряме. Започваме да звучим нелепо.
— Добре — кимна тя със съгласие. — Извинявай.
— След това ще узнаеш колкото може повече за фирмата, в която работи Мими. Собственици. Членове на борда. Директори. Планове на сградата… за всеки случай. И провери това име — подхвърлих, като посочих през рамо към стената.
Тя стрелна замислен поглед към пода, и почти можех да видя как в главата й се завъртяха колелцата, умът й се движеше в хиляди посоки, когато преметна чантата през рамото си.
— Аз ще се обадя на чичо Боб, когато отиде в службата и ще разбера на кого е поверен случаят на Мими. — Чичо Боб е брат на баща ми и детектив в полицейското управление на Албукърки, какъвто беше и баща ми преди. Работата ми с него като консултант на полицията носеше голяма част от приходите ми. Бях решила много от случаите му, както правех и за баща ми. Престъпления се разкриват много по-лесно, когато можеш да попиташ мъртвите кой ги е очистил. — Не съм сигурна кой отговаря за случаите на изчезнали хора в участъка. Ще трябва да говорим и със съпруга. Как се казва?
— Уорън — отвърна Куки, следвайки ме навън.
Направих списък наум, докато излизахме от тоалетната.
След като платихме кафето си, се усмихнах на Брад и тръгнах към вратата. За беда разгневен въоръжен мъж ни блъсна обратно вътре. Вероятно би било прекалено смело да се надявам, че е дошъл просто да обере заведението.
Куки се закова на място зад мен и ахна.
— Уорън — промълви тя изумена.
— Тя тук ли е? — попита той. Ярост и страх разкривяваха приятните му черти.
Дори на най-печеното ченге на света му омекват коленете, когато се озове откъм дулото на револвер 38-ми калибър. Но Куки очевидно не бе надарена с мозък колкото и на пиле.