Проклятие. Съвсем се издадох с това мятане като риба на сухо. Отново се изправих и се подпрях на бюрото му.
— Нийл, наистина не бива да казваш на никого.
Отчаянието в гласа ми го извади от унеса му. Той примигна и веждите му се вдигнаха въпросително.
— Ако има нещо в живота ти, което не бива да споделяш с друго живо същество, Нийл, то е това. Не знам какво би могъл да направи Рейес, ако разбере. Искам да кажа… — Обърнах се и се отдалечих на няколко крачки, за да помисля. — Мисля, че не би те наранил. Но не мога да бъда сигурна. Държи се някак… особено напоследък.
— Как е възможно това? — повтори отново той.
— Ами, беше подложен на силен стрес. И мъчения.
— Син на Сатаната?
— Ти слушаш ли ме? — попитах аз. Да му се не види. На това му се казва да сгазиш лука. Бях сгазила цяло поле с лук. — Не бива да изричаш и сричка пред никого. — Вече бях направила грешката да кажа на Куки, преди дори да се замисля за последствията. А сега и на Нийл. Защо направо не взема да напиша една обява в „Ню Йорк Таймс“? Да сложа билборд на шосе 1-40? Да си го татуирам на задника?
— Чарли — зае се да ме успокоява Нийл, който започваше да се съвзема преди мен. — Разбирам. Нито дума. Знам на какво е способен, нали помниш? Няма да си навлека гнева му. Честно.
С огромна въздишка на облекчение се отпуснах отново на стола.
— Но как е възможно? — попита той за трети път.
Аз безпомощно свих рамене.
— Дори аз не знам всички подробности, Нийл. Много съжалявам, че ти казах. Не е толкова страшно, колкото звучи, наистина.
— Страшно? — попита той изумен. — Защо да е страшно?
— Хмммм… — Замислих се за момент. — Това въпрос с уловка ли е?
— Знам, че той е добър, Чарли. Не може да го държим отговорен, че баща му е самото въплъщение на злото. Знаеш ли кое е истинското зло? — попита ме той.
Смръщих вежди.
— Когато американците говорят за злото, имат предвид злонамереност и жестокост. Но не това е злото. Това е само начинът, по който ние го възприемаме.
— Накъде биеш?
— Злото е просто липса на добро, липсата на Бог.
Не бях разглеждала нещата от този ъгъл.
— Значи знаеш, че Рейес не е зъл? Че е добър?
— Разбира се. — Той го каза така, сякаш бях слабоумна. — Но сериозно, наистина ли е такъв? Негов син де?
— Да — потвърдих, изпълнена със съжаление. — Наистина е такъв.
— Това е най-страхотното нещо, което някога съм чувал.
— Страхотно?
Нийл се ухили.
— Да, страхотно.
— Не разбирам. Защо да е страхотно?
Той се излегна в стола си и допря пръстите на двете си ръце.
— От момента, в който дойде миналата седмица… Не, връщам си думите назад. От момента, в който Рейес се появи в живота ми преди десет години, аз се питам разни неща. Питам се дали наистина съществува някаква могъща сила. Дали Раят съществува. Дали Бог съществува. Признавам, отчасти се дължи на факта, че ден след ден виждам зверствата, на които са способни хората. После узнах нещо, можах да надзърна в отвъдния свят, в другата реалност, без да мога да го изтълкувам и да съм наясно откъде идва. Но сега… — Той ме погледна признателно. — С една дума, ти ми върна вярата в Бог, Чарли. Само си помисли. Ако съществува син на Сатаната, то със сигурност има и син на Бог.
Поклатих глава.
— Ти си абсолютно прав. Само съм малко изненадана колко добре приемаш всичко това.
— Помисли си. Исус ме обича.
Засмях се от облекчение, наведох се напред и прошепнах:
— Исус може да те обича, но аз съм неговата любимка.
Той се разсмя, после спря. Започна да ме изучава. Наистина дълго.
— Какво? — попитах засрамена.
— Ако Фароу е синът на Сатаната, тогава ти какво си?
— Хм. — Размахах му пръст. — Ти ми даваш история, аз ти давам история.
Той продължаваше да ме изучава с внезапен интерес, когато Луан почука.
— Влез.
Тя влезе и му подаде някакви документи.
— Това ли е? — рече Нийл с изненада и сложи очила на носа си.
Луан беше донесла справките от свижданията, за които я беше помолил.
— Да, шефе. Той отказваше всички останали.
— Благодаря ти, Луан. — След като тя излезе, Нийл поясни: — Фароу е одобрил само един човек от списъка за свиждане. Нито пълномощник, нито адвокат. Само един човек.
— Нека да позная: Амадор Санчес.