Куки изпусна чантичката си и се опита да я хване във въздуха. В този момент бутна една ваза. Когато се протегна за вазата, се подхлъзна на плочките и преобърна цялата масичка. Прекрасната ръчно изработена стъклена ваза полетя към мен и единственото, което си помислих, като я улових беше: „Айде стига бе! Пак ли?“. Щеше да се наложи да се поупражняваме в контрол над мускулите си.
— Женени? — попитах, след като масичката падна на земята. Куки я изправи и с глуповато изражение постави отгоре стъклената ваза. — Налага се да бъдете напълно откровена с мен, госпожице Оук. По случайност знам, че Рейес не е женен.
Илейн погледна към Куки, преди да ми отговори.
— Имаше един глупав спор — поде тя, като се обърна пак към мен — и аз един вид подведох хората да вярват, че сме женени. Една от собственичките на сайтове каза, че си пишат с Рейес, което беше лъжа и аз го знаех, тогава друга каза, че се срещат — срещат! — та аз вдигнах мизата, така да се каже. Те си мислят, че сме женени от шест месеца.
Направих гримаса и се обърнах към нея.
— И защо биха ви повярвали?
— Защото аз… може да се каже, че фалшифицирах брачно свидетелство. Всичко е в уеб сайта. Е, без факта, че е фалшиво.
Сега, след като имах с какво да се пазаря — а именно желанието й да живее — се обърнах към витрините с експонати.
— И какво предлагате в замяна на услугите ми?
— Джон Хостетлър — изрекох в телефона, докато с Куки влизахме с джипа в Санта Фе да си вземем нещо за хапване.
Разговарях с Нийл Госет.
— Той е един от пазачите ми.
— Също и един от информаторите на Илейн Оук.
— Сериозно?
— Сериозно. — Вероятно щеше да му трябва някакво доказателство, но това не беше моя грижа. — Освен това забравих да изтъкна нещо странно.
— Освен себе си?
— Много смешно. Онзи ден налетях на Оуен Вон. Той е патрулиращ полицай. Какво съм му направила, по дяволите?
Той въздъхна.
— Искаш да кажеш, когато се опита да те прегази с колата на баща си?
— Да.
— Винаги ми се е искало да те попитам същото. Той така и не ни каза. Просто пощуря.
— Като теб? — попитах.
— Много смешно.
С Куки хапнахме в кафе „Каубойка“, преди да напуснем Санта Фе. Ядохме мълчаливо, изучавахме листовете и снимките, които получихме от Илейн — особено онези с лошото качество. И двете бяхме безмълвни. Същото беше и докато карахме по пътя на връщане.
— Ще прегледам папките по случая на Хана Инсинга — каза Куки, когато завихме към нашата сграда.
— Добре, аз ще изтичам до офиса да проверя съобщенията и може би да свърша нещо полезно.
— Добре.
И двете не бяхме на този свят от притеснение за Мими и Рейес.
Докато вървях към бара на татко, осъзнах, че съм в лека депресия. И не от сорта на предменструален синдром, а на затруднена адаптация. Промяната в настроенията очевидно вървеше с професията ми. Но не можех да се примиря с факта, че не бях виждала Рейес цял ден. Нито веднъж. От малкото, което бях видяла, съдех, че раните му са смъртоносни дори и за свръхестествено създание.
Дали не беше умрял през нощта, докато бях спала в топлото си уютно легло? Вярно, че спах на пресекулки, но поне никой не ме беше изтезавал. Или може би беше умрял, докато пиех кафе в компанията на тримата смешници тази сутрин, или докато не пиех чай и се схващах при Мацето преследвачка?
Наистина, колко дълго можеше да издържи? Той оздравяваше по-бързо от обикновен човек, но не можех да си представя, че ще издържи дори няколко часа с тези рани, а какво оставаше за дни.
Минах през бара, за да стигна до офиса си. Не видях татко. Мислех да се поогледам за него, но в мига, в който прекрачих прага, няколко души с потни чаши в ръка се обърнаха към мен, така че аз се шмугнах към стълбите, преди да са грабнали несъществуващия шанс да ме свалят.
Проверих съобщенията и електронната поща, преди да напиша името, заради което бях преживяла толкова безсънни нощи, толкова вълнуващи сънища и забранени фантазии. Натиснах „ТЪРСЕНЕ“ и приблизително след три секунди се зареди списък с уеб страници, всичките изобилстващи с името Рейес Фароу. Трябваше да разбера колко знаят. Даваха ли си сметка на какво е способен? Наясно ли бяха за миналото му? Имаха ли представа какво бе за него идеалната среща?
Часовете минаха в мъгла.
Накрая стигнах до две заключения. Първо, никоя от тях нямаше представа кой е Рейес Фароу. И второ, имаше много самотни жени на този свят. Престана да ме разяжда ревност, а станах по-скоро скептична и дори изпълнена със съчувствие. Пък и не можех да ги виня. Рейес определено беше привлекателен, погледът му хипнотизираше от всяка снимка, беше разбивач на сърца по рождение. Не беше чудно, че цели тълпи жени копнееха за него, мечтаеха за него въпреки криминалното му минало.