— Като този на добре трениран частен детектив? — предположи Чибо.
Татко примигна в опит да се фокусира върху нещо друго, но взорът му не спираше да се връща обратно към мен и там се четяха милиони въпроси.
Спешният медицински екип вече буташе на носилка човека риба с внимателни, но бързи движения — едва ли му беше останала още много кръв — а втори екип се зае с мен и баща ми. Когато един от тях започна да опипва областта около Опасност и Уил Робинсън, осъзнах че имам голям прорез в гърдите заради това, че се бях навела със стърчащ от мен нож. Другия път, когато предприема такова движение, първо ще отстраня ножа.
— Ще са нужни шевове — заяви медицинското лице.
За щастие точно по това време Куки премина през полицейската лента и тя ме откара до болницата. Какво беше имал предвид татко, като каза как бил сигурен, че ще се справя? Уплашеното изражение на лицето му, когато бях нападната, не създаваше такова впечатление. Заяви го така, като че беше пресмятал шансовете ми дълго преди самата случка. И как само ме гледаше! Никога преди не ме беше гледал така. Физиономията му тревожно напомняше изражението на мащехата ми, когато се озовяхме лице в лице.
Това обаче не беше единственото, което ме тревожеше. За първи път в живота ми Рейес не се появи, за да ме спаси. Това означаваше или че ми е наистина бесен, или че е мъртъв.
След дълго чакане седях в спешното отделение, събрана в едно цяло чрез бързосъхнещо лепило, макар персоналът да го наричаше хирургическо лепило. Прорезите вече бяха започнали да зарастват за изненада на не един лекар и няколко сестри. Така че нямаше шевове. Само бързосъхнещо лепило.
— Подушвам бързосъхнещо лепило — казах на Куки, която седеше до мен. Попълването на документите отне много повече време от двете минути, които им бяха нужни да ме слепят отново в едно цяло.
— Просто не мога да повярвам — заяви тя, разстроена, че баща ми не беше споменал за бившия затворник, заплашващ живота му. — Ако не друго, трябваше да те предупреди за твоя собствена безопасност, вместо да те държи в блажено неведение относно намеренията на някакъв луд да избие него и цялото му семейство.
Чичо Боб се приближи към нас.
— Как си?
— Дори не си прави труда — обърна се Куки към него, а устата й се превърна в тънка линия от разочарование. — Ти имаш участие в това точно колкото него. — Тя посочи към баща ми, който спеше в другия край на помещението с превързана глава. Той трябваше да прекара нощта в болницата за наблюдение. Което вероятно беше добре. Куки се беше развилняла.
Мащехата ми вдигна поглед, когато Куки се захвана с чичо ми. Сериозно. Човекът нямаше никакви шансове.
— Ти първи трябваше да я предупредиш. — Куки заби пръст в гърдите му, за да подчертае казаното и имах усещането, че на Чибо може също да му дотрябва лепило. Огледах се наоколо за всеки случай.
Вместо това той наведе глава виновно.
— Ние просто не мислехме…
— Именно — отсече тя и тръгна да търси кафе.
— Може ли да сте малко по-тихи? — попита мъжът от съседното легло. — Простреляха ме с деветмилиметров в главата и пулсирането е нетърпимо.
Нямах съмнения в това. Никога не бяха стреляли в главата ми, но сигурно болеше. Отново погледнах към чичо Боб.
— Затова ли накара Гарет да ме следи?
Той стисна устни.
— Това беше причина номер едно.
— А другата — в случай че Рейес Фароу случайно се появи.
— Това е причина номер две.
В този миг бях отвратена от всички мъже.
— И си могъл да кажеш на Суопс, но не и на мен?
— Чарли, нямахме представа дали ще предприеме нещо или просто дрънка глупости. Той вини баща ти за смъртта на дъщеря си. Умряла е, когато Карузо е блъснал колата си при полицейско преследване. Баща ти е бил зад волана на полицейската кола. След като излезе от затвора, започна да звъни на баща ти и да заплашва, че ще избие семейството му. По тази причина прикачихме по някого към всеки от вас. Баща ти не искаше да причинява тревоги.
Краят на това изречение можеше да бъде „на малката ти красива главичка“. Това беше най-шовинистичното изявление, излизало някога от устата на Чибо.
Стоях лице в лице с него, гневна, че всички мъже, дори онези, с които имах само бегъл контакт, ме лъжеха през последните две седмици. Надигнах се на пръсти и прошепнах: