— Майната ви на всички.
С или без попълнени документи тръгнах да търся Куки, известна още като транспорта ми до вкъщи. Когато минавах покрай асансьора, вратата се отвори и отвътре излезе сестра ми.
— Ще оживееш ли? — попита.
— Както винаги.
— Как е татко?
— Лекарите казаха, че ще се оправи. Има сътресение и няколко натъртени ребра, но нищо счупено. Скоро ще го изпишат.
— Чудесно. Ще дойда пак утре сутринта. — Тя се обърна и закрачи по коридора малко пред мен, като че не искаше да бъдем видени заедно на обществено място. В този случай щях да й дам основателна причина.
Изохках, хванах се за гърдите и се облегнах немощно на стената, като започнах да дишам бързо и учестено. Имитацията на учестено дишане, без всъщност да го правиш, не е толкова лесна, колкото човек би си помислил.
Джема се обърна и ме стрелна с гневен поглед.
— Какво правиш? — процеди през зъби.
— Споменът ми се върна — промълвих и поставих ръка на темето си с болезнено изражение. — Когато бях в болница, за да ми вадят сливиците, се опитах да избягам. Капките от системата ми ги доведоха право при мен и бях заловена.
Разтревожена, че някой може да ни наблюдава, тя хвърли бърз поглед наоколо и после насочи вниманието си към мен.
— Никога не са ти вадили сливиците. Дори не ти се е налагало да оставаш в болница за през нощта.
— О! — Изправих се. Пълна излагация. — Я почакай! Останах цяла нощ, когато умря леля Селена. Останах с нея и й държах ръката.
Тя направи отегчена гримаса.
— Леля Селена е мисионер в Гватемала.
— Наистина ли? Тогава коя беше онази възрастна жена?
След шумна и продължителна въздишка тя отново пое към изхода и извика през рамо:
— Сигурно е била истинската ти майка, защото не е възможно да имаме кръвна връзка.
Усмихнах се и забързах след нея.
— Май се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре.
Глава 13
„Не ходи да си купуваш ядове, те са безплатни и ти знаят адреса.“
На следващата сутрин спах до девет, което беше разбираемо, след като си бях легнала чак в пет и половина. Мозъкът ми все още не функционираше, когато тръгнах към кафеварката.
— Добро утро, господин Уонг. — На дрезгавия ми глас не му беше достатъчен сънят, също като на мен. Протегнах се към каната за кафе и забелязах бележка върху Господин Кофеин. Толкова романтично. Спрях се, за да я разгъна:
„Как определяш частен детектив, който не се предава?“
Хрумнаха ми няколко варианта. Настойчив. Надежден. Решителен. Кой знае защо се съмнявах, че имат предвид някоя от тези думи. Разгънах бележката още веднъж.
„Мъртъв.“
Трябваше да се придържам към двусрични отговори. Престъпниците не си падаха по сложни думи.
Колкото и поучително да беше посланието, имах работа за вършене. Толкова животи за съсипване, а толкова малко време. А и трябваше да купя нова ключалка. В трите свободни минути, които имах, след като включих кафеварката, реших да се изпишкам. Но докато минавах покрай входната врата, някой почука. Спрях, огледах се наоколо, зачаках.
След малко из апартамента ми се разнесе звук от ново почукване.
Отидох на пръсти до вратата и се заклех пред себе си, че ако бяха дошли да ме убиват, наистина щях много да се ядосам. Погледнах през шпионката. Отвън стояха две жени с библии в ръце. О, я стига. Толкова лоша дегизировка. Вероятно бяха опитни убийци, изпратени да ми теглят два куршума в главата, преди да е дошъл обяд.
Но имаше само един начин да се уверя. Сложих веригата и открехнах леко вратата. По-възрастната се усмихна и веднага започна да говори.
— Добро утро, госпожо. Забелязали ли сте, че напоследък светът е затормозен от лошо здраве?
— Ами…
— Зарази и болести се ширят във всяко кътче на божията земя.
— Е…
— Тук сме, за да ви кажем, че няма вечно да е така. — Тя отвори библията си и прокара пръст по страницата, с което ми даде шанс да заговоря.
— Значи не сте тук, за да ме убиете?
Тя спря и сбърчи тънките си вежди, после хвърли поглед към приятелката си и каза:
— Моля? Нещо не разбрах.
— Нали разбирате, да ме убиете. Да ме умъртвите. Да опрете пистолет в главата ми.