След това се почувствал изгубен. Изгубил себе си и самоличността си. Докато Куки не отворила багажника си и светлината ми не го открила лежащ в объркване и мрак. Според неговите собствени спомени светлината ми го върнала обратно. Може би жътварят на души имаше повече съдържание, отколкото аз вярвах. Определено дължах на Куки „Маргарита“.
— Често ли целуваш мъртъвци? — попита Гарет.
Бях забравила за присъствието му.
— Не го целунах — отвърнах отбранително. — Той премина през мен.
— Да, добре — побутна ме с рамо той. — Напомни ми като умра, да премина през теб.
Глава 14
„Някои момичето носят Прада. Други носят пистолет Глок 17 полуавтоматичен, с индикатор за патроните и покритие на дръжката, предотвратяващо хлъзгане.“
За кратък и блажен момент почти бях забравила, че Рейес може да е мъртъв и че е възможно вече никога да не го видя. В мига, когато се качих в Мизъри и потеглих към къщи, отново бях обгърната от тъга. Съсредоточих се върху това да дишам и да изпреварвам всяка възможна кола само защото можех да го направя. Върнахме се обратно в офиса след шест часа. Не си направих труда да отида при баща ми. Бяха го изписали от болницата и сега си беше вкъщи, което означаваше досадно шофиране до Хайтс, а на почивката, получена от четирите часа неспокоен сън предната нощ, действието й изтече някъде около обед. Реших да го видя на другия ден. След продължителен нощен сън.
Куки щеше да поработи още малко и проверяваше съобщенията, когато си тръгнах. Чибо беше оставил едно с обяснения къде се намира колата й и продължаваше да настоява за показанията ми. Вече не му ли дадох показания? На този човек все не му беше достатъчно.
— Ще успееш ли да стигнеш до вкъщи? — попита Куки, скептично намръщена.
— Не изглеждам ли способна да се добера до дома си?
— Истината ли?
— Ще стигна до вкъщи — обещах с усмивка.
— Добре. Какво ще кажеш за тази мадам Невен?
Поклатих глава с недоумение.
— Откъде, за бога, го измисли това със сина на Сатаната?
— Ще ми се да знаех. Направих ти фалшив имейл адрес и й писах. Трябва да го проверяваш от време на време. — Тя ми подаде, парче хартия с потребителското име и паролата. Лицето й смекчи изражението си. — Той е добре, Чарли. Сигурна съм в това.
Дори беглата мисъл за Рейес изцеждаше всяка глътка въздух от дробовете ми. Реших да сменя темата, преди да посинея поради липса на кислород. Синьото не ми подхождаше особено.
— Мадам Невен е луда, а за Мими мисля, че се укрива.
Тя се съгласи с усмивка.
— И аз съм на това мнение. И по двата въпроса. Смятам, че Мими е знаела какво се случва и се е покрила умишлено.
— Ще я намерим. — След като кимнах многообещаващо, поех към дома си, където ме очакваха купа със зърнена закуска и душ. Горещ душ сега, когато Мъртвеца от багажника беше преминал. Мръсникът му с мръсник.
Едва си спомнях как съм се озовала в леглото, когато бях събудена от познат допир, пробягал по кожата ми. Топлина. Електричество. Отворих очи и видях господин Рейес Алегзандър Фароу, който седеше на пода под прозореца. Наблюдаваше ме.
Беше нематериален и затова, въпреки че тъмнината поглъщаше останалите предмети в стаята, всяка линия от тялото му беше видима. Всяка от тях съблазняваше и примамваше очите ми също като хипнотизиращите вълни на океана. Аз ги следвах, плъзгах се по равнините и се спусках в долините.
Обърнах се с лице към него и се сгуших в гънките на юргана си.
— Мъртъв ли си? — попитах с немощно подобие на истинския си глас.
— Има ли значение? — върна ми топката той, избягвайки въпроса.
Позата му беше същата като тази на черно-бялата снимка, която преследвачката му Илейн Оук притежаваше — единият крак свит в коляното, ръка върху него, глава опряна на стената отзад. Силата на взора му ме държеше в плен. Беше ми трудно дори да дишам под тежестта му. Не исках нищо друго, освен да отида до него, да проследя всеки сантиметър от тялото му. Но не смеех.