— Рейес знаеше ли?
Той се засмя високо.
— Идеята беше негова. Знаеше, че жената ще плати добре за тях, а той искаше да имаме тази къща.
Бях смаяна. Направил е всичко това заради приятелите си. А в същото време искаше да вярвам, че се разхожда наоколо и наранява невинни хора. В момента се съмнявах в това повече от всякога. Но ако умреше? Наистина ли би загубил човешката си същност? Изобщо беше ли възможно това?
Надявах се нещо в разговора ни да ми подскаже къде се намираше Рейес, нещо, което семейство Санчес дори не осъзнаваше, че знае, но нищо не ми се наби на очи. Оставих им визитната си картичка и станах от кухненската маса. Амадор се втурна под душа, а Бианка ме изпрати до вратата.
— И какво каза той за мен? — попитах.
Тя се засмя и поклати глава.
— Не, питам сериозно. Спомена ли дупето ми?
Влязох в жилищната сграда, където се намираше моят апартамент, с глава, преливаща от мисли за Рейес и изпълнено с надежда сърце. Не бях сигурна за причината. Може би знанието, че е още жив беше достатъчно да повдигне духа ми. Никога не бях осъзнавала, че мога да чувам ударите на сърцето му, но като се върнех назад, всъщност винаги съм ги чувала. Главно в състояние на полусън, когато не съвсем ясни сънища се плъзгат по повърхността на подсъзнанието. Ударите на сърцето му ме приспиваха и изпращаха в състояние на забрава.
Пъхнах ключа си в ключалката и чух гласа на госпожа Алън от другия край на коридора.
— Чарли? — произнесе тя тихо.
Сега пък какво? Единственият път, когато госпожа Алън говори с мен, беше след бягството на пудела й Пи Фи и й беше нужен лицензиран детектив, за да го намери. Принц Филип беше истинска напаст, ако питате мен. Имах сериозни подозрения, че онзи, на когото въобще му бе хрумнала идеята да създаде тази порода, най-вероятно беше продал душата си на дявола. Сериозно? Пудел?
Обърнах се към нея. Ако не друго, щях да получа чиния с домашни курабии. Госпожа Алън смяташе, че домашните курабии са достатъчна отплата, задето бях прекарала часове в издирване на най-голямата напаст в Америка. Което всъщност ме устройваше.
— Здравейте, госпожо Алън — отговорих и се запътих към нея. В следващия миг чух странен звук. После почувствах силна болка в главата и полетях към пода. Единственото, което успях да помисля, преди да потъна в мрак, беше: „Не е истина“.
Глава 15
„Къде отивам и защо съм в тази кошница?“
Главата ми се разтресе — същата тази, която преди малко беше пострадала от тъп предмет — от удара в стената на нечий багажник. Това ме разбуди. Но бързо започнах да губя почва под себе си, потъвайки в забрава с всеки удар на сърцето си. Гъстият мрак се канеше да ме погълне, а това ме караше да се боря със зъби и нокти, за да се вкопча в ясния си разсъдък.
Концентрирах се върху острата и пулсираща болка в главата си, върху факта, че ръцете и краката ми бяха вързани, а също и върху бученето на двигателя и шума от гумите по асфалта под мен. Ако това беше начинът на Куки най-сетне да ме натика в багажника на някоя кола, за Коледа щеше да получи толкова кутии с кола маска за бикини зоната, че щяха да й стигнат за цяла година.
— Какво правиш?
Наложих си да отворя очи пред ухилената физиономия на тринайсетгодишния член на банда Ейнджъл. Слава богу. Той със сигурност можеше да ме измъкне от тази каша. Навеждаше се към мен от задната седалка. В този момент бих дала всичко да съм безтелесна.
— Умирам — изграчих, тъй като гърлото ми беше пресъхнало и правеше гласа ми дрезгав. — Върви да доведеш помощ.
— Не умираш. А и приличам ли ти на Ласи? — Тарикатската му усмивка помръкна за миг, достатъчно колкото да прочета в изражението му загриженост. Това беше лошо.
— Кой е? — попитах и затворих очи заради талазите от болка в черепа ми.
— Двама бели мъже — отговори той, а в гласа му личеше тревога.
— Как изглеждат?
— Бели мъже — повтори той и вдигна рамене с въздишка. — Вие всички си приличате.
Опитах се да изсумтя силно, но не събрах достатъчно въздух в притиснатия си гръден кош.
— Полезен си, колкото лъжица при бой с ножове. — Помъчих се да напипам пистолета в кобура под мишницата си, но той беше изчезнал. Естествено. А и опитите ми да запазя съзнание ставаха все по-безуспешни. — Върви да доведеш Рейес — наредих, губейки почва по-бързо, отколкото можех да понеса.