Всичко около мен потъна в мрак, започвайки от периферното ми зрение и обгръщайки ме напълно, докато не потънах в прекрасно черно неведение.
Сякаш само миг по-късно очите ми се отвориха и установих, че се нося към ронещ се таван, който не можех да разпозная. Погледнах назад към тялото си, а около главата ми се образуваше кръгла локва кръв. После хвърлих поглед към тъмната фигура, възнасяща ме към небесата. Стиснах зъби и стиснах дланите си в юмруци.
Проклетата Смърт. Щях да й дам да се разбере.
Измъкнах ръка от хватката й и паднах обратно на земята. Изведнъж пред мен стоеше Рейес, а черната му роба се стелеше около него, но аз вече бях замахнала и го ударих в челюстта.
— Това защо беше нужно? — попита той и свали качулката от съвършеното си лице.
— О… — Вдигнах рамене глуповато. — Мислех, че си Смъртта.
По лицето му се плъзна усмивка и подчерта очарователните му трапчинки, от което по гърба ми затанцуваха тръпки.
— Това по-скоро си ти — заяви и повдигна закачливо вежди.
— Да, мъртва съм. Знаех си! — Погледнах към тялото си, което лежеше проснато на пода. — Значи съм мъртва?
— Ни най-малко. — Той се приближи към мен, хвана брадичката ми и завъртя главата ми в двете посоки, за да провери нараняванията, причинени ми от злия Мъртог. — Трябваше да ме призовеш по-рано.
— Дори не знаех, че мога да го направя. Стрелях напосоки.
Той смръщи вежди.
— Обикновено не се налага да го правиш. Мога да почувствам емоциите ти, преди да са изплували на повърхността.
— Упоиха ме. Чувствах се наистина щастлива.
— Следващия път ме призови по-рано.
Наведох глава колебливо.
— Какво? — попита той.
— Онази вечер бях нападната от мъж с нож и доколкото си спомням, емоциите ми бяха доста силни. Теб те нямаше.
— Така ли мислиш?
Примигнах изненадано.
— Там ли беше?
— Разбира се, че бях. Ти се справяше отлично сама.
Не можех да не изсумтя.
— Очевидно си отишъл при някоя друга Чарли, заплашена от наръгване, защото мен едва не ме убиха.
— Но ти се справи. Между другото ти го казах и преди.
— Какво си ми казал?
— Способна си на повече, отколкото си мислиш. — Ъгълчетата на устата му потрепнаха от възможно най-чувствената усмивка и той скъси разстоянието между нас. — На много повече.
— Гарет! — изкрещях и се събудих само секунда по-късно до него. Обратно в тялото си, се изправих непохватно и се озърнах за Рейес. Бях ли сънувала всичко това? Би било типично в мой стил. Но изстрелите бяха спрели. — Какво стана? — попитах Смит.
— Стрелецът е мъртъв — отговори той, докато помагаше на господин Чао. — И ченгетата са наблизо, така че ние си тръгваме.
— Почакай, ти ли го спря?
Той изправи стенещия господин Чао на крака и го подхвана с ръка.
— Не бях аз.
— Почакай, ами Гарет? — попитах, докато той измъкваше колегата си навън. Отпред спря кола с Андре гиганта зад волана, известен още като техния трети човек Улрих.
— Ченгетата идват. Притискай раните.
— Благодаря — извиках зад гърба му. Обърнах се към Гарет и осъзнах, че кръвта, която бях видяла около главата си, не беше моята, а неговата. Открих най-тежката рана и, добре де, притиснах я.
Глава 16
„Национално дружество по сарказъм: притрябвала ни е вашата подкрепа.“
Беше късно, когато се вмъкнах в болничната стая на Гарет. Той още спеше и аз реших да се почерпя с намиращото се на подноса му. Мен ме бяха приели със сътресение, а него — с три прострелни рани. Така че той печелеше. Този път.
— Какво правиш? — попита Гарет с дрезгав от изтощението и медикаментите глас.
— Ям ти сладоледа — отговорих с уста, пълна с ванилов сладолед.
— Защо ми ядеш сладоледа?
Той наистина задаваше много глупави въпроси.