И я бях намерила. Намерих Мими.
Погледнах към Куки, а на устните ми затрептя лека усмивка.
— Нека те попитам нещо — попитах, без да си поемам дъх.
— Добре.
— Ако беше съпруга на успял бизнесмен с внушителна къща и прекрасни деца, които обичаш повече от живота си, кое е последното място, където биха те потърсили?
На лицето на Куки се изписа надежда.
— Получи ли се?
— Получи се. — Хвърлих поглед през рамо и посочих към другата страна на улицата.
— Този приют за бездомни ли? — попита Куки с глас, издаващ съмнение.
Отново погледнах към нея и вдигнах рамене.
— Мястото е идеално. Не мога да повярвам, че не ми хрумна по-рано. През цялото време е била под самите ни носове.
— Но… о, боже, добре, какво ще правим сега? — Тя забарабани с ръце върху масата, преливаща от ентусиазъм.
— Ще се отбием да кажем здрасти.
Глава 17
„Нали ги знаете лошите неща, дето все се случват на добрите хора? Ей такова съм.“
Оставих на бара банкнота от двайсет долара, докато минавахме на бегом покрай него.
— Брад, ще ни опаковаш ли храната за вкъщи?
Той подаде глава през прозорчето за храна и вдигна ръце въпросително.
— Връщаме се веднага.
Втурнахме се през улицата към тухлена сграда с решетки на прозорците и голяма метална врата. Беше започнало да ръми.
— Май не е отворено — отбеляза Куки запъхтяно зад гърба ми.
Почуках на вратата, почаках и после почуках отново. След доста дълго време вратата беше отворена от полузаспало подобие на Хълк.
Реших да се усмихна. Главно защото не исках да си навлека гнева му.
— Здравейте. — Поднесох му картата си. — Името ми е Шарлот Дейвидсън, а това е Куки Ковалски. Частен детектив съм и помагам на полицията на Албукърки при разследването на един случай. — Полуизлъгах. — Може ли да поговоря с вас?
— Не. — Хълк беше кисел, задето са го събудили посред нощ. В сериала никога не се споменаваше за тази специфичност в неговия характер. Трябва да пиша на продуцентите.
И очевидно не беше впечатлен от картата ми. Вместо това извадих двайсет долара.
— Искам да ви задам само няколко въпроса. Търся изчезнала жена.
Той дръпна банкнотата от ръката ми и зачака въпросите ми.
— О! — Извадих снимката на Мими от чантата си. — Виждали ли сте тази жена?
Той я оглежда като че цяла вечност. С тежка въздишка му подадох нова двайсетачка. Ако това продължеше, трябваше да потърся банкомат или щяхме да се озовем в окаяна безизходица.
— Може би — отговори той. Взе новата банкнота от ръката ми и заоглежда снимката по-отблизо. — А, да, това е Моли.
— Моли? — Моли звучеше логично, предвид че името й беше Мими. Би било сравнително лесно да свикне да отговаря на него за разлика от някое като Гуинивиър или Хилдегард.
— Да, почти сигурен съм. Но в момента всички спят.
— Слушай, нали знаеш как ако върху нас се кани да връхлети атомна бомба, няма начин да отложим прощаването си с живота до сутринта?
Той се изсмя. Кой казва, че Хълк няма чувство за хумор?
— Забавна си.
— Добре, мисли за мен като за атомна бойна глава. Наистина не мога да чакам до сутринта.
— Значи искаш да я видиш сега?
Мамка му, мислеше бързо.
— Със скоростта на светлината, приятел. Не си ли същински гений?
Той ми се намръщи в опит да разбере дали не го занасям.
Аз се наклоних към него.
— А после двамата с теб може да изтичаме до кафенето отсреща и да пием по чаша кафе.
— Не си мой тип.
По дяволите. Случи се. Какво прави едно момиче в такъв случай?
— Хубаво, ще ни пуснеш ли да влезем?
— Моят тип повече бие на… зелено.
— О, боже мой. — Извадих последната си двайсетачка. — Направо ме разори.
Той я измъкна измежду пръстите ми и отвори вратата.
— Ще трябва да се подпишете и ми е нужно копие от картата ти. После ще ви заведа при нея.
Пет минути по-късно Куки побутваше спяща жена, увита със сиво одеяло на едно от десетината легла, разхвърляни из помещение, подобно на гимнастически салон.