— Тоест надяваш се…
Ема само сви рамене.
— Как го приема Кристин?
— Зле. В момента живее във Фолс Чърч при някаква приятелка. Не смея да се срещна с нея, защото Ли Мей може да ме проследи и да я използва като заложник. — На лицето й изплува тъжна усмивка. — Предполагам, че ако една връзка не може да издържи на продължителна раздяла, тя изобщо не може да се нарече връзка.
Демарко едва ли можеше да се приеме като най-подходящия съветник по въпросите на интимните връзки.
— Смит покрива ли къщата, докато тичаш? — попита той.
— Не. Няма достатъчно хора.
— Глупости, Ема! Във Ванкувър те търсеха поне трийсет души!
— Ванкувър беше друго. Там той беше длъжен да постъпи така, защото се опасяваше от провал на текущи операции. Във Ванкувър ставаше въпрос за националната сигурност, докато моята смърт няма нищо общо с нея.
— Ами ФБР? Ли Мей ликвидира техен агент и ги направи за посмешище. И нали именно ФБР отговаря за залавянето й. Те не те ли охраняват?
— Не — поклати глава Ема и започна да обяснява. Според нея ФБР в лицето на старши агент Глен Харис не вярвало, че Ли Мей все още се намира на територията на САЩ. Харис бил убеден, че след провала на операцията в корабостроителницата и бягството на Ема Ли Мей е напуснала страната с помощта на китайското разузнаване. Убеждението му се опирало на предположението, че тази жена все още разполага с документацията на Уошбърн и секретните сведения, доставени от Кармоди. А китайците са й помогнали да се измъкне, защото искат да сложат ръка на тези сведения.
— Харис не вярва, че Ли Мей иска мен — заключи тя. — Според него това би било истинска лудост. Но той пропуска факта, че тази жена действително е луда.
— Смит обаче е на мнение, че китайското разузнаване няма нищо общо с нейните действия във Ванкувър — възрази Демарко. — Харис знае ли това?
— Харис е изключително твърдоглав човек — въздъхна Ема. — А и моята защита е свързана с… хм… с някои бюрократични спънки…
— Какво? Нима се пазарят кой да плати?
Демарко подхвърли тези въпроси на шега и по тази причина остана крайно изненадан от отговора на Ема.
— Браво, Джо — усмихна се тя. — Най-после започваш да разбираш механизмите, които използва твоето любимо правителство. От ФБР са на мнение, че отговорността за личната ми сигурност трябва да бъде поета от ВРУ, а те самите няма да похарчат дори цент от бюджета си, преди да се уверят, че Ли Мей действително се намира някъде тук. Същевременно поеха разследването на банковия обир в Бисмарк и…
— Не думай! — иронизира Демарко.
— … и същевременно я пуснаха за международно издирване. Но личната ми сигурност не е приоритет за тях.
— Мамка му! — изруга Демарко. — С други думи, и ФБР, и онзи дребен четириок лайнар Смит са те зарязали на произвола на съдбата!
— Не съвсем. Ела да ти покажа новия си „Косач“…
— Какво?
Ема стана и го поведе към бараката за инструменти в дъното на парцела, майсторски скрита зад стена от бамбук. Отвори вратата и Демарко се озова пред Клинт Истууд, спокойно отпуснат на туристически стол с брезентово седалище. Всъщност мъжът на стола приличаше на Истууд отпреди петдесет години — млада, току-що изгряла холивудска звезда.
Беше слаб, над метър и деветдесет, облечен с тясно прилепнали джинси, тениска без ръкави и каубойски ботуши от змийска кожа. Мръсно русата му коса беше дълга и старателно сресана. Очите му пробягаха по фигурата на Демарко, а устните му се разтеглиха в заплашителна усмивка. Липсваше само незапалената пура в ъгъла на устата — от онези тънките, които истинският Клинт дъвчеше в своите прочути спагети-уестърни.
После Демарко забеляза и останалите подробности. От покрива на бараката стърчеше портативен перископ, с помощта на който мъжът осъществяваше скрито наблюдение на къщата. Върху близкия чувал с тор лежеше прибор за нощно виждане, а до него, на една ръка разстояние, беше подпряна пушка с дълго дуло и извит като банан пълнител. От кобура под мишницата на мъжа стърчеше револвер с двайсетсантиметрова цев, който тежеше поне пет кила.
— Джо, това е Ролф — представи го Ема.
Мъжът стана, сгуши глава в раменете си, за да не я удари в ниския таван, и протегна ръка.
— Много се радвам да те видя, Йо.
Дори говори със западняшки акцент, рече си Демарко. Но акцент от Западна РУСИЯ. После стисна твърдата като камък длан, покрита с мазоли.