Оказа се, че унижението му ще бъде публично. Ема беше избрала централния корт, чиято задна стена беше частично остъклена, а зад нея имаше трибуна за публика. С облекчение установи, че пейките бяха пусти, но в момента Ема беше клубен шампион по ракетбол, което означаваше, че публика може да се появи всеки момент.
Позволи си една доста продължителна загрявка. Единствената причина да се появи тук беше желанието му да провери доколко Смит е подобрил личната охрана на Ема — факт, който тя установи на минутата. Но попадна в капан. Запита се дали да не симулира разтежение още след първите няколко удара, но си даде сметка, че номерът няма да мине. Защото Ема със сигурност ще го накара да се изправи пред стената и ще го използва за мишена.
Тя спечели първия сет с 21:7. Тениската и гащетата му подгизнаха от пот. Ема заби топката в задника му с цялата си сила, едва от метър разстояние. След което се извини с твърдението, че е станало случайно, но Демарко отлично знаеше за какво става въпрос.
Резултатът във втория сет беше 6:1, като единствената точка в негова полза стана случайно — просто удари топката с ръба на ракетата и тя попадна в предната стена на два-три сантиметра от пода. Това му позволи да сервира за пръв път от началото на сета. Изправи се в дъното на корта и започна да тупа топката в пода, обмисляйки сервиса си. Но на практика не обмисляше нищо, а просто чакаше сърцето му да възстанови нормалния си ритъм.
Естествено, Ема моментално прозря измамата и рязко се обърна.
— Няма ли най-сетне да… — Изведнъж замълча и раменете й се отпуснаха. Какво беше това? Примирение? Очите й гледаха към трибуната. Той понечи да проследи погледа й, очаквайки да види онази Брунхилда с русата перука и широките рамене.
— Не мърдай, Джо — тихо го предупреди Ема.
Но той не я послуша и се отлепи от задната стена, откъдето не можеше да види трибуната. Не беше Брунхилда, а Ли Мей. В ръцете си държеше пистолет с дълго дуло, насочен в сърцето на Ема. Дългото дуло се оказа заглушител.
— Върни се до стената! — заповяда Ема, без да отделя очи от Ли Мей. Мястото за началния удар не се виждаше от трибуната, а дебелото стъкло би попречило на китайката да заеме позиция, от която да стреля по него.
Но Демарко не помръдна, гледайки с ужас как Ли Мей се усмихва и натиска спусъка.
66
Махоуни не беше идвал в Бостън почти два месеца. Харесваше му да живее във Вашингтон, но не успя да забрави града, в който се беше родил и израснал. Все още пазеше в съзнанието си ярък спомен за завръщането след първото си отсъствие, продължило почти две години. Помнеше как слезе от автобуса на „Грейхаунд“ с патерици в ръце и цял куп медали на гърдите. Родителите му го очакваха на автогарата — точно толкова здрави и жизнени, колкото беше той днес. Видя сълзите, стичащи се по зачервените бузи на майка му. Сълзи на облекчение, че синът й най-сетне се е завърнал от онова ужасно място. Видя и баща си, със светнало от гордост лице и леко потрепваща брадичка. Мъжете от неговото поколение не плачеха, също като Махоуни.
В момента седеше в едно от любимите си заведения. В младежките му години то все още не съществуваше, но и да го имаше, той не би могъл да си го позволи. Барът се намираше на покрива на модерната сграда на някаква застрахователна компания, откъдето се разкриваше чудесна гледка към спортния комплекс. Той обичаше да седи тук и да се наслаждава на стадиона във формата на диамант. Харесваше му, когато трибуните бяха пълни с хора, дошли да подкрепят местния отбор, но предпочиташе да го вижда такъв, какъвто беше в момента — пуст правоъгълник от късо подстригана трева, очертан от тънки бели линии.
Периодично се правеха предложения за модернизиране на комплекса: изграждане на нови трибуни за шейсет хиляди зрители, кули за представителите на медиите и модерни ресторанти, но тези проекти така и не бяха осъществени. Всички съзнаваха, че преустройството на „Фенуей“ би било светотатство, защото този стадион наистина беше свято място за хиляди хора.
— Господин председател — обади се плътен баритон зад гърба му.
Махоуни направи гримаса, въпреки че срещата беше по негова инициатива. Преди да се обърне, окачи на лицето си професионална усмивка — онази, която недвусмислено показваше, че е готов да изяде жив човека насреща си.