— Наистина не те помня, но помня операцията — изгледа го изпитателно Ема. — Един от вас го убиха.
— Но изпълнихме задачата.
Ема кимна. Тюлените винаги изпълняваха задачите си.
— Познах те в момента, в който се появи в Бремертън. Имаш запомнящо се лице. Допусках, че си сменила работата, но не ми се вярваше, че си оставила шпионажа заради някаква канцеларщина, пък било то и в Конгреса.
— Значи ти си този, който пусна Ли Мей подире ми.
— Така е. Бях на нейно подчинение, но нямах представа за сблъсъка ви на Хавайските острови. Научих за него от китайците след опита й да ме ликвидира във Ванкувър.
— А защо направи този опит?
— Не й трябвах повече — сви рамене Кармоди. — Надявала се е, че американците не са имали време да ме разпитат както трябва и не са научили кой знае колко за нея и операцията й в корабостроителницата. Но с Ли Мей човек никога не е сигурен…
— Как успя да я откриеш във Вашингтон?
— И китайците, и аз бяхме сигурни, че ще тръгне подире ти. Те организираха наблюдението на болницата във Ванкувър, изчакаха да излезеш оттам и ми помогнаха да напусна Канада. Веднага след това поех да те наблюдавам и успях да засека хората на Ли Мей.
— Хората на Ли Мей?
— Плати на една китайска банда, която и в момента й помага.
Ема мрачно поклати глава. Тя би трябвало да засече хората на Ли Мей, тя би трябвало да открие и Кармоди. Изглежда, беше изгубила някогашните си способности. Събитията от последния месец категорично доказваха, че вече не е толкова добра, колкото в миналото. Или Кармоди и Ли Мей просто бяха по-добри от нея.
— Как успя да организираш операцията с Махоуни за толкова кратко време след инцидента в клуба? — вдигна глава тя.
— Не беше чак толкова кратко. Наблюдавах Ли Мей в продължение на седмица, търсейки начин да я отделя от бандата. След което ми хрумна да използвам теб. И Махоуни. Но нападението в клуба ме хвана неподготвен. Стана внезапно, сякаш й бяха избили чивиите. Извадих късмет, че се появих навреме. Можех да я ликвидирам, но исках да я хвана жива. За съжаление тя успя да се измъкне. Но след инцидента в клуба разполагах с предостатъчно време, за да организирам похищението на Махоуни.
Този е добър, помисли си Ема. Не по-малко добър от хората, с които съм работила.
— Какво накара човек като теб да стане предател, Кармоди? — попита тя. — Само не ми казвай, че си го направил за пари!
Мобилният й телефон звънна, преди да получи отговор.
Махоуни измина осемте километра до следващото отклонение на магистралата и отби на първата бензиностанция. Две минути му бяха необходими да открие проклетото лостче за преместване на седалката. Победата беше отпразнувана с глътка бърбън от бутилката, сгушена между седалките.
А сега какво?
Най-разумно беше да се обади в полицията. Проблемът беше, че Кармоди държи Демарко на неизвестно място и едно обаждане в полицията може би ще му навреди. А може би не. Виетнамските бандитчета при всички случаи щяха да докладват за бягството му. Вярно, че беше отмъкнал джиесема на онова със злите очи, но в днешно време всички млади сополанковци притежаваха мобилни телефони. Дали Кармоди ще убие Демарко, когато разбере, че той, старият, дебел и побелял пияница, беше успял да се измъкне от трима здрави и прави младежи? Може би, но не веднага. Защото бившият тюлен бе организирал отвличането му с единствената цел да принуди Демарко да му свърши някаква работа. Следователно Джо щеше да живее, поне още известно време.
Значи трябва да се обади в полицията. Веднага! Ако ченгетата спипат виетнамчетата, които най-вероятно се придвижват пеша или обикалят онзи „Макдоналдс“, за да задигнат някоя кола, те вероятно ще ги накарат да проговорят и да посочат местонахождението на Кармоди. Може би, въздъхна Махоуни, спомнил си за злите очи на гаменчето, което беше приспал.
Отпи още една глътка. Бърбънът беше скапан, но в момента му се струваше отличен — не по-лош от скъпите марки, на които беше свикнал.
И тъй, на кого да звънне? Изборът беше голям: от губернатора на щата Ню Джърси до директора на ФБР или главния прокурор. Работата беше там, че не помнеше шибаните им номера. Би могъл да звънне на Пери Уолас и да ги вземе от него или направо да го накара да се свърже с тях. Но щеше да отнеме време, а бандитите трябваше да бъдат прибрани час по-скоро.
По тази причина Махоуни направи това, което всеки нормален гражданин на негово място би направил: набра 911.