По-късно Ема обясни на Демарко за какво става въпрос: през юли 2004 година от Националната лаборатория за разработка на ядрени оръжия в Лос Аламос изчезват два диска. Това е втори инцидент в свръхсекретния обект — предполага се, че някъде в средата на 90-те години китайците успели да измъкнат оттам информация, свързана с изграждането на термоядрени бойни глави. Нещата около изгубените през 2004 година дискове така и не се изясняват. Появяват се предположения, че са били сложени на погрешно място за съхранение или случайно са били изтрити. Проведеното разследване показва, че голяма част от работещите в лабораторията — изключителни учени с висок до небето коефициент за интелигентност — на практика са страшно разсеяни хора, особено по отношение на съхраняването на класифицирана информация. Дисковете може би са изгубени или унищожени, но вероятността да са стигнали до Северна Корея или Иран си остава напълно възможна.
След инцидента в Лос Аламос в корабостроителницата били въведени драконовски мерки за сигурност, най-вече по отношение на преносимите електронни носители. Милър обясни, че при всяко изнасяне на диск от хранилището се отбелязва контролният му номер — по начина, по който се процедира в библиотеките, а връщането му задължително става до края на работния ден. Всяка вечер се прави инвентаризация на дисковете и в случай на липса цялата служба за сигурност се вдига на крак.
— Проблемът е там, че дисковете могат да бъдат копирани и изпращани по електронната поща — отбеляза Ема.
Това предизвика едновременната реакция на Милър и Шипли.
— Няма начин! — отсякоха в един глас те, след което поясниха, че компютрите в обекта са проектирани по начин, който изключва копирането на дискове, а специална електронна защита не позволява използването на интернет.
— Предполагам, че Мълърин и Нортън също имат достъп до секретните дискове — каза Ема.
— Така е — потвърди Шипли.
— Лични компютри ли използват?
— Внасянето на персонални компютри в района е строго забранено. Според условията на договора те получават работно място тук, в центъра за обучение, и имат право да използват нашите компютри и телефони. Вече видяхте офиса им. Имат нужда от компютър, тъй като голяма част от материалите на програмата за обучение са качени на дискове или се намират в обезопасената вътрешна мрежа.
— Ясно — кимна Ема.
— Мълърин и Нортън са пълни некадърници — добави Шипли и поклати глава. — Лично аз не бих ги наела дори да ми бършат черната дъска. Изобщо не мога да разбера защо някой им плаща да ревизират моята програма за обучение!
— Според Дейв Уитфийлд работата им тук била направо странна — намеси се Демарко, умишлено пропускайки да използва определението „мошеническа“.
— Знам това — кимна Шипли. — Преди известно време дойде да ми се оплаче. — Поколеба се за миг, после добави: — Вижте, по мое мнение ревизията на Кармоди е чисто губене на време, а вече ви казах какво мисля за Мълърин и Нортън. Но за разлика от Дейв аз не виждам нищо незаконно в тяхната работа. Той беше разстроен от факта, че получават повече от него, но… такъв си беше Дейв.
— Какво ще кажете за Кармоди? — попита Ема. — Често ли се появява тук?
— Не, само понякога. Предполагам, за да провери работата на подчинените си. По-голямата част от времето си прекарва на подводниците.
— И какво прави там?
— Теоретичната част от нашия курс провеждаме тук, а практическата — на борда на съответния клас съдове. Предполага се, че Кармоди наблюдава именно практическото обучение, но част от курсистите твърдят, че прекарва времето си в празни приказки с матросите.
— Но често е на борда на някоя подводница, и то сам — отбеляза Ема.
— Да — потвърди Шипли. — И какво от това?
13
Ема го заведе в едно кафене на крайбрежната улица, в което предлагаха петдесет вида билков чай. Доказателство за това беше силната миризма на поле и цветя, с която беше наситен салонът. Усмихнатата собственичка носеше очилца с телени рамки а ла Джон Ленън, а правата й, леко посивяла коса стигаше чак до кръста. Беше облечена в някаква безформена като брашнен чувал бабешка рокля, дълга чак до върховете на сандалите й. Бях чувал, че хипитата са изчезнали, но май не е така, помисли си Демарко.
Ема си поръча някакъв екзотичен чай с женшен, а Демарко благоразумно поиска кафе, после кока-кола и накрая обикновен „Липтън“. Но бабата, която се оказа не само хипи, но и маниачка на тема здравословен живот, неизменно отговаряше, че не предлага подобни напитки. Той се видя принуден да поиска чаша вода, в която маниачката великодушно пусна парченце лимон.