Луси е тъпо име, особено пък за немска овчарка, помисли си Демарко. Псетата от тази порода трябва да се казват Куршум, Зъб или Убиец, а от муцуните им да текат лиги. А след като прекара деня с тая Луси, той получи възможност да се убеди, че тя всъщност е едно голямо и приятелски настроено домашно куче с чувствителен нос. Срам за породата — факт, който се потвърждаваше и от името й.
Избра си място в близост до входа на блока, откъдето можеше да наблюдава улицата и в двете посоки. Десет минути по-късно колата на Нортън се насочи към входа на един от гаражите в съседство. Демарко набра мобилния на Ема.
— Задръж го пет минути — отсече партньорката му и без да чака отговор, прекъсна връзката.
Мамка му! Сега бързо трябваше да измисли причина за присъствието си тук! Може би да обяви, че изкарва допълнително по някой долар, като разхожда чуждите кучета.
Нортън се появи от гаража с раница в ръка.
Демарко решително се насочи към него.
— Трябва да поговорим, мистър Нортън.
Човекът се обърка за миг, след това го позна и отсече:
— Няма да говоря с вас!
— Само за минутка.
— Няма да стане. Ако имате някакви въпроси, обърнете се към Кармоди.
Нортън понечи да го заобиколи, но Луси внезапно излая страховито и той се закова на място.
— Ако това нещо ме ухапе, ще ви дам под съд!
Демарко погледна надолу. Сега Луси наистина приличаше на немска овчарка. Оголила зъби и опънала каишката, тя грозно ръмжеше, заковала очи в раницата на Нортън. Той направи още един опит да заобиколи Демарко, но Луси отново излая и той страхливо отскочи назад.
— Махнете този звяр, за бога! — извика Нортън. — Чувате ли какво ви казвам? Махнете го!
— Какво носите в раницата, мистър Нортън? — попита Демарко.
— Не е ваша работа! Махнете тази гад!
— Купих това куче от един приятел, който работи в Агенцията за борба с наркотиците, Нортън. Обучено е да надушва дрога.
— Дрога ли? — втренчи се в него Нортън. — Нямам никаква дрога!
— Покажете какво носите. Ако откажете, ще позвъня в полицията и няма да мръднете оттук, докато не пристигнат!
— Нищо няма да ви покажа! И пак повтарям, ако този звяр ме ухапе, ще ви дам под съд!
— Ще се наложи да се явявате в съда с бинтован задник — отвърна Демарко. С крайчеца на окото си видя, че вратата зад гърба на Нортън се отваря и Ема излиза на улицата. Тя му махна да я последва и тръгна към мястото, на което бяха оставили колата.
— Добре, дявол да ви вземе — неочаквано отстъпи Нортън, дръпна ципа на раницата и я тикна под носа му.
Вътре имаше две торбички — едната с пръст за саксии, а другата с тор. Демарко се сети, че на малкия балкон горе беше видял някакви растения с червени цветове, вероятно мушката.
— Сега доволен ли сте? — изръмжа Нортън.
— Напълно — кимна Демарко, обърна се и започна да се отдалечава, влачейки Луси след себе си. Тъпо куче. Изобщо не прави разлика между птичи лайна и бомба.
— Торовете също могат да бъдат експлозиви — отбеляза Ема. — Не помниш ли с какво беше взривена федералната сграда в Оклахома?
— Помня — каза Демарко. — Но онзи Маквей използва цял камион, а не половинкилограмова торбичка.
Ема изобщо не го чу, защото вече говореше с Луси.
— Добро момиче! Много добро момиче, браво на теб! — Дясната й ръка потупа масивния гръден кош на кучето. Разнесе се звук като от тъпан, но на Луси очевидно й стана приятно. Шантаво куче, помисли си Демарко.
— А сега какво? — попита на глас той. Току-що бях излезли на магистрала 3 и се движеха на юг. Луси отново зае мястото си на задната седалка и доволно промуши глава през наполовина смъкнатото стъкло. На практика тя беше собственост на транспортната полиция, която охраняваше летището „Сиатъл-Такома“. Приятелите на Ема във ВРУ бяха уредили да я вземе назаем, но сега трябваше да я върнат на дресьора.
— Трябва да проникна в офиса на Кармоди — промърмори Ема.
— Трудна работа — поклати глава Демарко. — Намира се в центъра на Бремертън, наоколо е пълно с народ.
— Аха — разсеяно кимна партньорката му, очевидно обмисляйки предстоящата операция.
— Със сигурност ще свършим в ареста — предупреди я Демарко.
— Няма начин, поне що се отнася до теб — отвърна Ема. — Заминаваш за Вашингтон.
17
В душата му започна да се трупа гняв срещу Военноморския флот на Съединените щати. Вече втори час се опитваше да открие кой е възложил на Кармоди поръчката за реорганизация на учебната програма в корабостроителницата, но резултатът беше пълна нула. Ако притежаваше самолетоносач, положително би изпратил цялото му въоръжение срещу щаба на флота.