— Няма да навлизам в подробности, шерифе — отвърна Демарко. — Но този човек е бил замесен в доста неприятни неща и ние допускаме вероятността да е бил премахнат.
— Исусе! — направи гримаса онзи. — И как според вас е станало това? Някой е пипал спирачките или са го избутали от пътя?
— Именно това се опитвам да разбера, шерифе.
— Колата на Бери е излязла от пътя и е паднала в дерето. По пътя си надолу се е ударила челно в някакво дърво, претърколила се е два пъти и накрая се е приземила в двора на някаква къща. Смачкана до неузнаваемост, тялото в нея — също. Няма начин да се разбере дали някой е пипал нещо…
— А не бихте ли могли…
— Телевизията — прекъсна го с въздишка шерифът и поклати плешивата си глава. — Бас държа, че гледате онези шибани сериали, които някой тъпак е кръстил „От местопрестъплението“. В тях показват как разглобяват колите до последното винтче, а главният умник сочи с пръст малка драскотина и обявява: „Това тук е направено с ножовка, произведена в Тихуана.“ Нека ти обясня нещо, приятел. В истинския живот никоя шерифска служба не разполага с бюджет за подобни измислици. Ние направихме оглед на колата и не открихме нищо, което да сочи друга причина за катастрофата освен пияния водач. Ти явно си голяма клечка, затова предлагам да завъртиш един телефон на ФБР и да им наредиш да направят нов оглед на колата на Бери.
Вдовицата на Бил Бери беше дребна закръглена жена на петдесет и една-две. Обикновено лице, мека брадичка, лишена от блясък кестенява коса. Безлична като врабец, с изключение на очилата: с кървавочервени рамки и прекалено големи за личицето й. Демарко беше готов да се обзаложи, че си ги е купила по съвет на някоя приятелка, за да изглежда по-млада и по-готина. С нулев ефект.
— Той се оправяше с всичко — каза му тя. — Сметки, застрахователни полици, банки. Не знам кое къде е, а каквото и да открия, нищо не разбирам.
— Сигурно не ви е лесно — направи съчувствена физиономия Демарко. — Много се извинявам, че ви досаждам, но трябва да науча някои неща за съпруга ви.
— Защо? — попита жената. Не го каза войнствено, просто беше озадачена. Една седмица след смъртта на мъжа й всичко й се струваше озадачаващо.
— Той е имал служебна застраховка, мисис Бери. Ние трябва да извършим нужните проверки, преди да задвижим процедурата.
— Тъй ли? — изненада се мисис Бери.
Бери имаше стандартна служебна осигуровка „Живот“, според клаузите на която съпругата имаше право да получи едногодишната му заплата. Демарко установи това още когато прегледа служебното му досие. Сега това стана известно и на съпругата му. Но той научи и нещо друго: на името на Бил Бери в една спестовна банка в Кристъл Сити имаше лична сметка, в която фигурираше сумата от трийсет и седем хиляди долара, открита малко след като Кармоди бе получил поръчката за реорганизация на учебната програма в бремертънската корабостроителница. Първоначалният депозит възлизаше на петдесет хиляди долара.
— Къде беше тръгнал съпругът ви в нощта на катастрофата, мисис Бери? — попита той.
— На вечеря с приятели, които не са оттук — отговори вдовицата. — Често го правеше. Пристигаха от различни корабостроителници, а след работа отиваха да хапнат и да пийнат.
— Знаете ли с кого е вечерял въпросната вечер?
— Не. Може и да е споменал някое име, но не съм го запомнила.
— А да е споменавал някога името Фил Кармоди? Живее в Бремертън, щат Вашингтон.
— Не мисля — поклати глава мисис Бери. След всеки въпрос, на който нямаше отговор, светът явно й се струваше все по-странно и страшно място за живеене.
— Мисис Бери, известно ли ви е, че преди няколко месеца вашият съпруг е депозирал петдесет хиляди долара в една банка в Кристъл Сити?
Още преди да зададе въпроса, Демарко знаеше какъв ще бъде отговорът.
— Какво?! — смаяно го погледна жената. — Откъде е взел тези пари?
Махоуни вечеряше в „Олд Ебит Грил“ в компанията на четирима профсъюзни лидери. Най-вероятно от профсъюза на работниците от автомобилната промишленост, помисли си Демарко. Но спокойно можеха да бъдат и от стоманодобива или автотранспорта.
Огледа петимата мъже на масата, които се тъпчеха с крехки бифтеци и ги поливаха с бърбън. Махоуни изглеждаше съвсем на място сред профсъюзните лидери — всичките яки и червендалести мъжаги, които шумно си разменяха грубовати закачки. Очите им издаваха наличието на интелект, който далеч надхвърляше полученото образование и оценките им в училище. Демарко беше убеден, че ако Махоуни не беше станал член на Конгреса, положително би избрал ролята на профсъюзен лидер.