Демарко беше готов да заложи бъдещата си пенсия, че сметката ще платят профсъюзните лидери, но за всеки случай си замълча. С Махоуни човек никога не може да бъде сигурен.
18
— Май стигнахме до задънена улица — рече Демарко.
Вече цял час седяха в колата, паркирана на една пресечка от офиса на Кармоди в Бремертън. Ема беше зад волана, скрила лицето и мислите си под огромни слънчеви очила.
— Знам — обади се тя.
Това обаче не му попречи да й припомни всичко, което отдавна й беше известно.
— Не разполагаме с никакви доказателства, че тези хора вършат нещо незаконно. Не можем да ги обвиним в убийството на Уитфийлд. В жилищата им не открихме нищо подозрително. А ти не откри нищо в офиса на Кармоди. И накрая онзи Бери от Вашингтон е мъртъв и вече не може да признае в какво е бил замесен.
— Мислих за него — призна Ема. — Вече съм склонна да приема, че смъртта му се дължи на обикновена катастрофа.
— Охо! И защо, ако смея да попитам?
— Хрумна ми, че ако те…
— Кои те?
— … ако те са имали желание да задържат Кармоди и хората му тук за по-продължително време, Бери щеше да им трябва за продължаването на договора. След неговата смърт това никак няма да е лесно.
— Кои са те? — повтори Демарко.
— Нямам отговор, но някой определено ръководи тази операция. Вече знаем, че Мълърин, Нортън и Кармоди не са убили Уитфийлд. Знаем, че Уитфийлд е чул или видял нещо, затова ти се е обадил. А после са го убили. Което означава, че Кармоди се е обърнал към някого, който е бил наблизо, и му е съобщил, че са разкрити от Уитфийлд. И именно този човек много бързо е организирал отстраняването на Уитфийлд. Което означава, че в играта има още някой и именно той дърпа конците.
— Ясно, разбрах — каза Демарко. — Да предположим, че Кармоди и пиратите…
— Какви пирати? — погледна го с недоумение Ема.
— Мълърин и Нортън.
— Остроумно — усмихна се партньорката му.
— Да предположим, че си права и тези хора наистина са шпиони, терористи или каквото и да било там. Допускаш ли, че ще направят някоя глупост точно сега, броени дни след убийството на Уитфийлд?
— Не. Според мен ще преустановят дейността си за седмици, а може би и месеци. Аз бих постъпила именно така, ако ръководех операцията.
— Страхувах се, че ще чуя точно този отговор — въздъхна Демарко. По принцип беше нетърпелив човек и направо побесняваше от бездействието. — Предлагам да ги пораздрусаме.
Ема замълча. Нокътят й с безупречен маникюр тихо почукваше по волана.
— Според теб кой от тримата е най-слабото звено в групата? — попита след известно време тя.
— В какъв смисъл?
— В смисъл най-лесно да бъде пречупен. Да изпадне в паника, когато го притиснем.
— Мълърин — отсече без колебание Демарко.
— Защо?
— Кармоди явно е костелив орех. Бивш тюлен и всичко останало. Нортън е… как да кажа… дисциплиниран. Акуратен и точен, както личи от подредения му апартамент. И вероятно умен, ако съдим по сложната електронна апаратура, която използва.
— Да — съгласи се Ема. — Още когато нахлухме в офиса им, забелязах как Мълърин се стресна и погледна Нортън с безмълвна молба за помощ. И аз мисля, че той е нашият човек.
— А как смяташ да притиснеш кльощавия му задник? — пожела да узнае Демарко.
19
Настанил се удобно в рибарската си лодка, Нед Мълърин пиеше бира и слушаше радиото, по което предаваха поредния мач на „Маринърс“. Лодката беше седемметрова „Трофи“, закотвена на пристана в Браунсвил, градче на десетина километра от Бремертън. През последните два часа се беше занимавал с монтажа на електрически макари, които при следващото излизане за сьомга щяха да му спестят тегленето на петкилограмовите оловни тежести. Да, сър, край на хамалогията! Чувстваше се много добре, въпреки че любимият му отбор изоставаше с три ръна във втория ининг. После очите му попаднаха на човека, който крачеше по кея, позна го и настроението му помръкна. Това беше същият тип, който се беше появил да ги разпитва в офиса на Кармоди.
— Помниш ли ме, Мълърин? — попита Демарко.
— Аха — неохотно отвърна той. — Ти си онзи от Конгреса, когото Уитфийлд насъска подире ни.
— Точно така — кимна Демарко. — Дошъл съм да си поговорим.
Ема реши да пусне Демарко за сплашването на Мълърин. Тя имаше друга работа, но дори да беше свободна, пак щеше да го изпрати тук. Защото у него съществуваше онова нещо, което тя наричаше „фактора Кръстник“.