Бащата на Демарко беше обслужвал един от босовете на нюйоркската мафия, а синът приличаше на него — широки рамене, силни ръце с огромни длани, масивна брадичка с трапчинка в средата. Имаше мигове, когато стисваше устни по определен начин, а студените му сини очи се изпразваха от съдържание. Точно в такива мигове той се превръщаше в особено заплашителен тип въпреки добрите маниери и любезното поведение. А когато заговореше, човек оставаше с впечатлението, че ако не изпълни точно това, което се иска от него, на следващата сутрин положително ще се събуди с отрязана конска глава в леглото. Ема се надяваше, че „факторът Кръстник“ ще тласне Мълърин в нужната посока.
— Няма за какво да говорим! — отсече Мълърин. — Откак убиха Уитфийлд, всички искат да си говорят с мен — ФБР, Служба разследвания към ВМС, бремертънските ченгета. Задават въпроси, на които получават един и същ отговор. Затова направо ще ти кажа: не знам нищо за убийството на Уитфийлд, а това, което правим във военната корабостроителница, е напълно законно. А сега изчезвай, защото имам работа!
Демарко мрачно поклати глава, сякаш Мълърин беше допуснал голяма грешка.
— Не искам да говорим за Дейв Уитфийлд, Мълърин — рече той.
— А за какво тогава?
— За пари. Искам да разбера как успя да сътвориш това малко финансово чудо.
— А?
— Преди шест месеца дълговете ти са възлизали на шейсет хиляди долара. Днес те са нула, а на всичкото отгоре си се сдобил и с чисто нова рибарска лодка. Трябва да обсъдим как си го постигнал.
— Откъде имаш сведения за финансовото ми състояние? — облещи се Мълърин. — За тази цел ти трябва специално разрешение от…
— Разрешенията са за ФБР, Мълърин. На мен ми е достатъчно да завъртя един-два телефона.
— Но ти не можеш да…
— Няма да повярваш колко много неща мога, Нед… Когато става въпрос за тероризъм, правителството има доста широки правомощия.
— Тероризъм ли?! Какви ги дрънкаш, по дяволите?
— Да си чувал за Патриотичния закон?
— Какъв патриотичен…
— Обичам го този закон — зловещо се усмихна Демарко. — На едно място е записано, че всеки заподозрян в тероризъм…
— За какъв тероризъм дрънкаш, бе! — изкрещя извън себе си Мълърин.
— … може да бъде вкаран в затвора за неопределено време. Докато е там, въпросната личност няма право на адвокат и може да бъде разпитвана месеци наред, без да излиза от единичната си килия. Един господ знае какво може да се случи по време на тези разпити. Какъв е личният ти праг на болкопоносимост, Нед?
— Ти си напълно превъртял! Няма да…
— Аз съм единствената ти надежда, Нед — тихо промълви Демарко.
— Надежда ли? — изведнъж се укроти онзи. — Надежда за какво?
— Слушай внимателно какво ще ти кажа, Нед. Ние знаем, че си само изпълнител. Кой би ти поверил някакви отговорности? Но когато пипнем приятелите ти — а това непременно ще стане, — и ти ще заминеш с тях. Всичко е въпрос на време. Единственият, който няма да лежи десетилетия във федералния затвор, е онзи, който ще ни помогне. Когато става въпрос за престъпления, Нед, печели само първият плъх, който напусне кораба.
Мълърин го гледаше от борда на лодката си и хапеше устни от страх и гняв.
— Стой по-далеч от мен! — извика с треперещ глас той. — Нямаш никакво право… — Завъртя се и изчезна зад плъзгащата се вратичка на спалното помещение и ключалката звучно щракна. Вътре беше топло и задушно. Надяваше се, че Демарко ще повиси още малко долу на кея, а след това ще се махне. Така и стана.
Един час след разговора с Демарко колата на Мълърин спря на паркинга на казино „Клиъруотър“, което се намираше на четирийсет минути път от Бремертън.
Ема и Демарко го проследиха с отделни коли, като тя беше тази, която му звънна по джиесема и му каза да чака пред казиното. После даде няколко минути на Мълърин и се дегизира с черна перука от лъскави изкуствени коси, които стигаха до раменете й. Устните си покри с дебел слой ярко червило. Огледа се в огледалцето и направи гримаса. Но с цигара между тях щеше да изглежда съвсем на място около ротативките.
Казиното се оказа далеч по-голямо и натруфено, отколкото очакваше. Явно тукашното индианско малцинство обичаше да харчи парите си в заведения а ла Лас Вегас. Ема направи бавна обиколка, крачейки по пътеката между масите за карти и зарове и шумните ротативки. Откри Мълърин в затъмнен бар с празна сцена в далечния край. Избра един автомат, откъдето можеше да го наблюдава, и вкара в процепа талон за двайсет долара.