Демарко рязко подаде газ, колата се втурна напред, по посока на Мълърин. Вместо да хукнат подире му, азиатците заеха позиция за стрелба — широко разкрачени, стиснали пистолетите с две ръце. Два куршума попаднаха в асфалта под краката на Мълърин, трети рикошира в контейнер за смет, поставен на тротоара.
— Помощ! За бога, помогнете! — изкрещя Мълърин.
Тичаше толкова бързо, че трудно пазеше равновесие и тялото му залиташе насам-натам, заплашвайки всеки миг да се строполи на земята. Но това го спаси, тъй като попречи на точния мерник на стрелците.
Демарко се изравни с него, натисна спирачката и отвори дясната врата.
— Качвай се! — изкрещя той.
Мълърин не чака втора покана, хвърли се на седалката и се сви на топка под жабката. Демарко включи на заден и натисна газта до дъно. Колата се понесе назад поне с шейсет километра в час, в същия момент азиатците възобновиха стрелбата. Един от куршумите им счупи външното огледало от страната на Демарко, друг проби кръгла дупка в челното стъкло и излетя през задното, пръскайки го на ситни парченца.
— Мамка ти! — изкрещя Демарко.
Нямаше представа как се получава онзи номер, при който се прави пълно завъртане с натискане на спирачките и незабавно поемане в обратна посока. По тази причина продължи на заден до първата пресечка, скочи на спирачките, после рязко зави надясно. В последния момент успя да види, че азиатците тичат към колата си. Натисна газта и подгони със сто километра в час. Намали едва когато стигнаха до улица с оживено движение и тълпи от пешеходци по тротоарите.
— Какво става, по дяволите? — задъхано попита Мълърин.
Демарко не отговори, заковал поглед в огледалото за обратно виждане. Черната хонда я нямаше.
— Трябва да извикаме полиция! — продължи онзи.
— Млъквай! — изръмжа Демарко. — И се наведи, за да не те виждат.
— Но какви бяха тези типове?
— Отлично знаеш какви бяха! — сопнато отвърна Демарко, после измъкна мобилния си телефон и натисна бутона за автоматично набиране. — Ема, аз съм — рече. — Току-що се опитаха да очистят Мълърин. — Послуша известно време, после кимна. — Добре, ще бъда там след десетина-петнайсет минути.
— Къде отиваме? — попита Мълърин.
— Там, където безполезният ти задник ще бъде в безопасност. А сега си стой на мястото и си затваряй устата!
Направи няколко обиколки из близките улички, за да провери дали хондата не е след тях, после насочи колата към магистралата. Измина шест километра по нея и излезе през изхода за Военноморската подводна база. На портала спря и подаде картата си на охраната. Човекът явно беше уведомен за появата им, защото не попита за дупката в челното стъкло и не поиска документите на Мълърин. След около километър по тясна асфалтирана алея стигнаха до едноетажна сграда без прозорци. На входа вместо надпис бяха изписани три големи цифри.
— Какво търсим в базата за подводници? — озадачено се обади Мълърин.
— Хайде, тръгвай — изръмжа Демарко, слезе от колата и се насочи към сградата. Мълърин колебливо го последва.
Една от вратите в средата на дългия и ярко осветен коридор зееше отворена. Обзавеждането на стаята се състоеше от дървена маса и два стола, а единствената украса на сивите бетонни стени беше груб на вид канцеларски часовник. Зад масата седеше Ема, а пред нея имаше гарафа с вода, две чаши и магнетофон.
— Здравейте, мистър Мълърин — поздрави тя.
— Арестуван ли съм?
— Не. Вие сте важен свидетел под защита.
— Искам адвокат!
Ема пренебрегна изявлението и се обърна към Демарко.
— Какво се случи?
Той й разказа за двамата азиатци, които стреляха срещу колата на Мълърин и за малко не го убиха.
— Ако не го следях, със сигурност щяха да му надупчат задника.
— Искам адвокат! — повтори Мълърин.
— Такава възможност не се предвижда — поклати глава Ема. — Ако не разкажете с какво се занимавате, просто ще ви върнем у дома, където най-вероятно ще ви убият. Изборът е ваш.