— Хей, почакайте… — вдигна глава Мълърин. — Не можете ли да ме закарате някъде другаде… да речем, на фериботния терминал?
— Не — отвърна Ема. — Дотук бяхме. Оставяме те пред дома ти, а ти ще се оправяш сам. Джо, ела в хотела, след като се отървеш от него.
Стана от стола и напусна помещението.
По обратния път Мълърин седеше на седалката с наведена глава и мълчеше. Демарко можеше да си представи мислите, които минават през главата му: мога ли да вярвам на Кармоди и Нортън? Какво ще правя, като се прибера у дома? Накъде да бягам?
Спряха пред къщата. Мълърин се огледа, очите му се разшириха от страх.
— Ами ако ме дебнат тук някъде? — прошепна той.
— Изчезвай — равнодушно рече Демарко.
— Защо не ме закараш на терминала?
— Защото искам онези типове да надупчат предателския ти задник — отвърна Демарко. — Казвай с какво се занимавате или се махай по дяволите от колата ми!
Мълърин му хвърли изпълнен с няма молба поглед, след което изскочи от колата и затича към къщата.
Планът на Ема претърпя провал.
Ема го чакаше в мотелския бар, заела масичка до прозореца, от която се разкриваше хубава гледка към Ойстър Бей. Не му обърна внимание, макар че със сигурност беше отбелязала появата му. Демарко отиде на бара и си поръча бира. Откакто разбра, че е познат на Ема, фенът на янките се държеше хладно с него. Занесе бутилката на масичката и се тръшна на стола. Мълчаха известно време, после Ема въздъхна.
— Не успях да сплаша оня тъпак. Вероятно се надява на закрилата на Кармоди. Или се страхува от него далеч повече, отколкото от нас.
— И какво ще правим сега?
Тя само поклати глава.
Демарко забеляза, че вместо обичайното мартини си е поръчала манхатън. Може би това беше питието й в редките случаи, в които търпеше провал.
— Защо не опитаме още веднъж? — предложи той. — Веднага, без да му даваме време да се опомни. Мълърин е упорит, но в момента умира от страх. Защо не изпратим твоите психопати да му взривят колата или да му пуснат един-два откоса в прозорците?
— Първо, защото братята Уан се връщат още тази вечер в Сан Диего. Управлението ги отпусна с уговорката за еднократна операция. Второ, не съм убедена, че ще се получи нещо. Мълърин ще разкаже за премеждията си на Кармоди, а онзи моментално ще разбере, че всичко е било постановка. След което вероятно ще обясни на тъпака, че наемни убийци няма как да не го улучат след половин дузина изстрели.
21
Азиатката изскочи на повърхността и се насочи към каменистия бряг.
Черният неопренов костюм я предпазваше от студената вода на залива. В движение смъкна от главата си леководолазната маска и шнорхела, след което, все още до колене във водата, спря и се освободи от плавниците. Тръгна към брега, без да обръща внимание на камъчетата и острите мидени черупки под босите си крака. Хвърли оборудването на пясъка, разкопча колана за инструменти на кръста си и го прибави към купчината.
Тялото й бавно се завъртя, очите й внимателно опипаха околността. Прозорците на къщата на седем-осемстотин метра нагоре по хълма бяха тъмни, както можеше да се очаква в два след полунощ. Жената смъкна предпазната качулка и прокара пръсти по косата си — къса и блестяща под бледата светлина на звездите, сякаш намазана с олио. Клекна до оборудването на пясъка, дръпна ципа на херметичния джоб на костюма си и измъкна пакет цигари. Щракна запалката, издуха дима и погледна луната, легнала ниско над хоризонта. Пълнолуние, времето на ловците.
Ема, помисли си тя. След всичките тези години отново Ема. След всичките дълги и ужасни години.
Разтегна устни, ситните й бели зъби проблеснаха. Много отдавна не се беше усмихвала истински. Но сега се усмихна, защото имаше план. Този път няма да бъде унижена. Няма да загуби.
22
Нортън стисна между пръстите си гладката стоманена пръчка с кука на края и рязко я тръсна. Трийсетсантиметровата сьомга се откачи от нея и шльопна във водата.
— Проклет дребосък! — възкликна той. — Само това кълве в тоя шибан район!
— Ама макарите работят безупречно — отвърна Мълърин. — Дай да пробваме още веднъж, този път на един и двайсет.
Двамата ловяха риба край нос Позешън Пойнт, най-южната точка на остров Уидби. Нахлупил шапка на „Сиатъл Маринърс“, Мълърин държеше руля с една ръка, а в другата стискаше кутийка бира. Беше облечен с джинси и тениска, на която с едри букви беше изписано ПРЕДПОЧИТАМ ЕДРАТА РИБА. Когато излизаше с лодката, той винаги навличаше тази тениска, въпреки че беше здравата изпоцапана с петна рибешка кръв, които никакви прахове за пране не бяха в състояние да отстранят.