— Отивам да се свържа със Службата — надигна се Даян Карлучи, обърна се към шефа на сигурността в Центъра за управление на подводния флот и добави: — А от вас искам снимката на Уошбърн, веднага!
Браво, момичето ми, поздрави я мислено Демарко.
29
Джон Уошбърн седеше на ръба на леглото в хотел „Рамада Ин“, който се намираше на двайсет минути път с кола от международното летище „Портланд“. Жената с азиатските черти се беше навела над ръчния му багаж и го проверяваше за пореден път, за да бъде сигурна, че там няма нищо, което би предизвикало подозренията на летищните власти. Извади малка нокторезачка и я захвърли, въпреки че подобни вещи не бяха забранени на борда.
— Не разбирам защо не можеш да пътуваш с мен — учудено попита Уошбърн.
Казваше го за десети път и на нея й се прииска да изкрещи.
— Вече ти казах защо — овладя гнева си тя. — Имам да свърша някои неща, освен това е по-добре да не пътуваме заедно. — После, смекчавайки тон, добави: — Но само след два дни ще бъда при теб в Манила, скъпи… Само след два дни!
След два дни тя щеше да е на хиляди километри от Манила, но други хора със сигурност щяха да очакват Джон Уошбърн.
— Все още се чудя дали постъпих правилно — въздъхна той и закри лице в дланите си. — Знаеш какво изпитвам към теб, но все пак…
— Млъкни! — изкрещя извън себе си тя. — Ти се реши! Няма връщане назад! Обявен си за изчезнал, търсят тялото ти. След два часа ще се качиш на самолета и ще изчезнеш завинаги. Разбираш ли?
Уошбърн я гледаше с разширени очи. Никога досега не му беше крещяла.
Тя си пое дъх и млъкна. Още малко, още съвсем мъничко! Ще го закара на летището, ще го натовари на самолета и край! Приближи се към него и взе главата му в ръцете си.
— Обичаш ме, нали? — прошепна.
Беше й адски трудно да превключи на нежна вълна в момент, в който изгаряше от желание да му извие врата. Едно рязко завъртане на китките щеше да е напълно достатъчно.
— Знаеш, че те обичам — отвърна той.
— Тогава бъди силен и мисли за нас. Мисли си как лежим един до друг и се любим. Мисли за къщата, която ще имаме, за колите, които ще караме, за всички онези места, на които ще бъдем заедно. Мисли за блажените години, които са пред нас!
След тези думи се наведе и нежно го целуна по устните.
О, колко много щеше да се радва, когато го качи на проклетия самолет! Единственото й желание беше никога повече да не го докосва.
30
Демарко седеше в бара на мотела. Все още обитаваше стаята, която беше наел при пристигането си в Бремертън, но вече започваше да я възприема като затворническа килия. Настанил се удобно срещу телевизора, той гледаше някакъв мач, а в рекламните паузи прелистваше вестника в ръцете си. Търсеше обяви за употребявани коли, решил да разбере как вървят тук Z-тройките втора ръка. Вчера беше звъннал на онази автокъща в Арлингтън, откъдето го увериха, че сребристото беемве все още е налице. Значи му искат много, заключи той.
Ема също беше в бара, но в другия край. Разговаряше с дъщеря си, притиснала джиесема до ухото си. По отношение на миналото си тази жена мълчеше като гроб, но вероятно поради дългото си познанство с нея Демарко все пак беше успял да научи, че има дете. Не беше сигурен дали е нейно, или го е осиновила, тъй като тя не криеше предпочитанията си към представителките на собствения си пол. Нямаше идея как е отгледала това дете по време на интензивната си кариера във ВРУ. Със сигурност знаеше само едно — Ема бдеше като орлица над рожбата си. Доказа го миналата година, когато разбра, че някакъв нещастник преследвал дъщеря й. Някой ден трябва да я напия и да я поразпитам как е станала мама, рече си Демарко.
В момента нямаха абсолютно никаква работа. Просто седяха и чакаха да се случи нещо. ФБР все още издирваше Фил Кармоди, а ученият от Центъра за управление на подводния флот все още не бе открит — нито жив, нито мъртъв. Нямаха представа кой контролира Кармоди, нямаха нищо, което да ги насочи. Не разполагаха с доказателства за изнасянето на каквито и да било секретни материали от корабостроителницата, нямаха представа кой е истинският убиец на Дейв Уитфийлд. Сборът от всички тези нули не можеше да бъде друг освен нула. По тази причина висяха в бара и чакаха нещо да се случи.
Случиха се две неща, и двете по време на четвъртия ининг. Първото се видя на екрана: един от играчите изпусна топката, кетчърът на „Маринърс“ я грабна и с всичка сила я запрати към първа база, улучвайки батъра в главата. Това наложи смяната на кетчъра. Второто беше появата на Бил Смит в мотелския бар.