— Влизай, Джо. Ние почти приключихме.
Посетителят нервно се обърна, очевидно недоволен от прекъсването на разговора. А може би именно недоволството го беше довело в кабинета на Махоуни.
Името му беше Джеймс Уитлок, слаб и висок мъж с тънко вратле, нежни ръце и хлътнали гърди. Беше облечен в сив костюм, който му стоеше зле, на носа му имаше очила с бифокални стъкла, изпод яката му стърчеше папийонка. Изражението му можеше да се опише с две думи — капризно нацупено; изражение, което ясно говореше, че адски мрази досадниците.
Ако някой поставеше снимката на Джеймс Уитлок сред купчина подобни и попиташе десетима доброволци коя от тях принадлежи на депутат от Камарата на представителите, всичките десет без колебание щяха да посочат неговата. И щяха да познаят.
Правилата за работа в Конгреса са изключително сложни. Толкова сложни, че твърде малко хора се ориентираха в тях. Един от тях беше Уитлок. Преди време, неизвестно защо, Демарко беше потърсил дефиницията за кворум. На пръв поглед всичко беше ясно: за вземането на дадено решение е необходимо присъствието на толкова и толкова депутати. Нали така? Нищо подобно. Условията за определянето на необходимия кворум заемаха шейсет страници от Правилника на Камарата на представителите и съдейки по многобройните бележки под линия и препратките, съставляваха само видимата част на айсберга.
И тук, както при всяка друга игра — независимо дали става въпрос за бейзбол или политика, — предимство има онзи играч, който познава правилата. Председателят ги познаваше почти всичките не защото си беше правил труда да ги изучава, а благодарение на осмозата от дългия си престой на това място. Но имаше случаи, при които му се налагаше да прибегне до някоя покрита с прах парламентарна спогодба, за да получи предимство. Този вероятно беше един от тях.
— Мислиш ли, че ще ни свърши работа, Джими? — попита Махоуни.
Демарко забеляза гримасата, която пробяга по лицето на Уитлок. Той беше Джеймс, а не Джими.
— Не става въпрос, дали ще ни свърши работа или не, господин председател — тръсна глава той. — Правилникът си е правилник, процедурите са си процедури. Аз само ви предложих правилната интерпретация на тази точка.
— Ако шибаният правилник не беше толкова объркан, нямаше да се нуждаем от правилна интерпретация — изръмжа Махоуни.
— Вече го обсъдихме, сър. Процедурите са абсолютно логични, базиращи се на прецедентите и конституцията. Вие просто трябва да…
— Ясно, ясно — прекъсна го Махоуни. — Но това ще ни свърши работа, нали така? В смисъл че Брадшоу няма да успее да внесе проклетите си промени, стига да не…
— Да, сър, ще ни свърши работа — натърти Уитлок и язвително добави: — След като настоявате да използваме именно този термин.
— Много добре — кимна Махоуни. — Благодаря, че се отби, Джими. Аз както винаги изключително високо оценявам помощта ти. Между другото, още ли пиеш онова противно испанско шери?
Уитлок се усмихна, а устните му се свиха така, сякаш току-що е лапнал резенче лимон.
— Да, господин председател — отвърна той. — По чашка след вечеря.
Махоуни взе писалката и си записа да му изпрати каса от любимото шери.
— Този човек е незаменим — отбеляза той, след като вратата се затвори след Уитлок. Нямаш представа колко пъти ми е спасявал кожата. Дори Пери не умее да тълкува правилника като него.
Ставаше въпрос за Пери Уолас, шеф на личния му екип.
— Трябва да ти кажа, че Уитлок е голям чешит — продължи Махоуни. — Като го гледаш с тая папийонка и вечно киселото му изражение, сигурно ще решиш, че е някакъв скапан домашар, който отглежда канарчета или колекционира пощенски марки, нали?
— Сигурно — сви рамене Демарко. — Но никога не съм разговарял с него.
— Да, ама старият Джими си има съпруга, която е с двайсет години по-млада от него, а по тялото й има повече извивки, отколкото по стръмен планински път. А от това, което съм чул — Махоуни чуваше много… — двамата са една много щастлива двойка. На всичкото отгоре притежава оръжейна колекция, на която би завидял дори шефът на ИРА…
Сигурно има предвид НРА, рече си Демарко.
Махоуни запали пура и развинти капачката на термоса, който стърчеше на бюрото. Въздухът се изпълни с богатия аромат на кафе, отлежал бърбън и скъп тютюн.