— Значи днес федералните ще нанесат удар на оная шпионска мрежа, а?
— Да — отвърна Демарко и погледна часовника си. — Може би вече са приключили. Във Ванкувър минава дванайсет и половина.
— Говорих с Франк Хатауей. Още ти е ядосан заради племенника си, но поне знае защо са го премахнали. Възнамерява да уреди някакъв медал за жена му, но след като всичко приключи.
— Това е хубаво — кимна Демарко.
— Не е, ама няма какво друго да направи. — Махоуни отпи от чашата кафе с бърбън и се замисли за несправедливостите в живота. За около две секунди, след което вдигна глава. — Ами твоята дружка Ема? Още ли мисли, че в тая работа има нещо гнило?
— Да, но не знае какво. Предпочете да остане, докато операцията приключи.
— Ако бях на мястото на онези от ФБР, щях да се вслушам в думите й.
— Аз също — съгласи се Демарко. — По какъв въпрос ме повикахте?
— Абе има един човек в парламента на родния ми щат, познавам го от години. Напоследък се държи странно. Три пъти за два месеца гласува не както трябва. Наложи се да го привикам и да го попитам какви, по дяволите, ги върши, а той взе да дрънка глупости от сорта, че гласувал по съвест. Там е работата, че копелето изобщо няма съвест. От теб искам да разбереш за какво точно става въпрос.
— Добре — кимна Демарко.
— Най-вероятно е пъхнал ръка — или пишка — в погрешния буркан с бонбони, а врагът го е спипал. И сега му диктуват как да гласува. Искам да го стегнеш.
— Как му е името? — попита Демарко. Беше се надявал на кратка пауза преди поредната задача. Но сега поне щеше да плува в познати води. Тъпият политик няма нищо общо с бандата шпиони.
Спусна се по стълбите към главната ротонда, проби си път сред тълпите туристи и пое по друго стълбище. До слуха му достигнаха обясненията на някаква екскурзоводка, които беше чувал хиляди пъти: фреските на тавана, издигащ се на шейсет метра над групата, са дело на италианския художник Брумиди и по тази причина Джордж Уошингтън прилича по-скоро на Зевс, отколкото на вирджински фермер, какъвто всъщност е бил. Междувременно Демарко се добра до своето стълбище, което водеше към приземието. Там, в съседство със залата с дизеловите генератори, се намираше малкият му кабинет.
За подземното му работно място си имаше съвсем основателни причини: той не беше официален сътрудник от щаба на Махоуни. Лошата слава на баща му напълно елиминира шансовете да си намери работа в някоя от солидните адвокатски кантори след завършване на юридическия факултет. Както спомена пред Даян Карлучи, работата си на държавен служител дължеше изцяло на леля Кони, която много обичаше. Разбира се, пропусна да й каже, че кръстницата му успя да го уреди, по простата причина че преди години е била любовница на Махоуни. Председателят прояви искрено желание да помогне на старото си гадже, но все пак не пожела да демонстрира открито протекциите си за сина на един мафиот. Така Демарко се озова в малката стаичка в приземието, на вратата на която се появи табелка с абсолютно безсмисления надпис АДВОКАТСКИ УСЛУГИ, КОНТАКТИ С ДЕПУТАТИ, ДЖ. ДЕМАРКО. Официално работеше за законодателната власт, но никъде не беше отбелязано, че всъщност е сътрудник на председателя на Камарата.
Подмина кабинета си и отвори една врата пет-шест метра по-нататък. Зад бюрото седеше едър чернокож мъж с блестяща като яйце гола глава, сбърчил вежди над някакъв чертеж с размери метър на метър. Казваше се Къртис Джаксън и беше началник на доста разюздания екип по почистването и поддръжката на Капитолия.
— Захванал съм се да разпределям дежурствата — съобщи на Демарко той, вдигнал за миг глава. — Хората ми идват на работа по различно време — в шест, седем, а някои дори в девет. Нали знаеш, едни ходят на вечерно училище, други водят децата на детски дом, трети карат жените си на работа. А аз трябва да се съобразявам с всички! Едно време, когато постъпих на първата си работа, шефът дойде и рече: „Момче, ще бачкаш на смени.“ И толкоз. Нямаше ги днешните глупости като „гъвкаво работно време“ и не знам още какви простотии. Но тогава хората бяха доволни, че изобщо имат работа!
— Никой не знае какви мъки преживявам — пропя Демарко.
— Майната ти и на теб! — отсече едрият мъж. — Какво искаш?
— Да познаваш някой добър автомонтьор, който няма да ми иска сто долара на час?
— Защо ти е? Пак ли се скапа онази твоя бракма?