— Не. Намислил съм да си купя едно беемве зет-тройка на старо и…
— Какво? — втренчи се в него Джаксън. — Ти и спортна кола?!
— Що се чудиш толкова?
— Де да знам — сви рамене Джаксън. — Просто не те виждам в малко кабрио с вятър в косите. Или още по-добре, нахлупил някоя от онези плоски шапчици. Ти си роден за обикновен седан, мой човек…
— Не съм.
— Хм — рече Джаксън.
Демарко не успя да разбере какво означава това.
— Тая зет-тройка е на стотина хиляди и ми се ще някой да я погледне, ама човек, който разбира…
— Имам такъв човек — рече Джаксън. — Бачка тук, ама само нощни…
— Сигурен ли си, че разбира от такива коли? Те са по-нови, знаеш… Електронно запалване, катализатори и още куп глупости…
— Преди да открие Исус, този човек е бил автокрадец, Джо. Бъди спокоен, знае какво да погледне.
Няма нищо по-хубаво от приятел, който е на „ти“ с подземния свят, помисли си Демарко.
Излезе от Капитолия и се насочи към терасата, от която се слизаше към улицата. Трябваше да си вземе ризите от химическо и да се прибира, за да си приготви багажа. По всяка вероятност щеше да се отбие да хвърли още едно око на оная зет-тройка, а и да попритисне проклетия продавач. Мобилният му телефон изписка, сигнализирайки за гласова поща. Отдавна му беше направило впечатление, че след 11 септември в сградите на Капитолия нямаше покритие. Не знаеше на какво се дължи това. Може би проклетите спецове по електронната охрана заглушаваха сигналите, може би беше нещо друго.
Натисна няколко бутона, за да прослуша гласовата си поща. Съобщението беше само едно, с подател Ема. В замяна на това беше много странно. Нямаше „здрасти“, нямаше никакво обръщение. От малкия репродуктор се разнесе напрегнатият глас на Ема:
— Май си престъпила чертата, Ли Мей.
— Мислиш, че съм забравила, а? — отговори друг женски глас. — Няма начин! А сега сложи ръцете си на кормилото, за да ги виждам!
После гласът изрече нещо неразбираемо, вероятно на китайски. Разбира се, би могло да бъде на корейски, японски или някакъв друг азиатски език. Последва затръшване на автомобилна врата и толкоз. Последва тишина, нарушавана само от приглушен автомобилен трафик.
37
— Свържете ме с Бил Смит, веднага! — каза в слушалката Демарко. — Намира се във Ванкувър, Канада.
От терасата се виждаше паметникът на Вашингтон, пред чийто заобиколен със знамена постамент се тълпяха туристи. Идеална мишена за терористи е тоя паметник, механично помисли той. Разрушаването му може да се сравни само с трагедията на 11 септември, споменът за която беше дълбоко запечатан в съзнанието му.
— В нашия указател няма Бил Смит — отговори телефонистката от ВРУ.
— Слушайте внимателно какво ще ви кажа! — изръмжа вбесен той. — Ако до петнайсет минути Смит не се свърже с мен, отивам право в „Уошингтън Поуст“, където ще им разкажа как и защо ВРУ укрива информация от ФБР в Бремертън. Петнайсет минути, чухте ли?
Смит му се обади след десет.
— Какво се е случило с Ема? — остро попита Демарко.
— Откъде знаеш, че нещо изобщо се е случило? — отвърна с въпрос Смит.
— Получих едно много странно гласово съобщение от нея. Опасявам се, че е отвлечена.
Или убита, добави наум той, но отказа да го произнесе гласно.
— Трябва да го чуя — каза Смит.
— Нищо няма да чуеш! — отряза го Демарко. — Разказвай!
По време на разпитите Кармоди съобщи на ФБР, че обикновено се срещал с корейския си резидент в някакъв ресторант на Ийст Пендър стрийт в центъра на ванкувърския китайски квартал.
Тази улица приличаше на пазар на открито. Тротоарите бяха задръстени от сергии с риба и зеленчуци. Рибата — морска котка, костур и змиорка, беше толкова прясна, че някои екземпляри все още мърдаха. В кошници и сандъци бяха изложени ориенталски подправки и екзотични сушени плодове плюс разни неща от сорта на семена от бял лотос, вълчи трън и черни гъби. Клиентите бяха предимно китайци, сред които винаги присъстваха и любопитни туристи, сочещи с пръст странните продукти, за които никога не бяха чували и които едва ли щяха да опитат.
Ресторантът се намираше в средата на улицата и заемаше първия етаж на двуетажна сграда. На витрината му бяха окачени обезглавени печени патици, от които капеше мазнина. Залата за хранене представляваше нещо като дълъг и тесен коридор с десетина нагъсто наредени маси, между които имаше пътечка за минаване. През задния вход се излизаше на тясна уличка, задръстена от черни пластмасови чували за смет. На всеки двайсет метра стърчаха зелени контейнери.